Това е моят ТОП 3 на преходите за 2017 г. А какъв е твоят?

Помните ли миналата година горе-долу по това време? Зададох същия въпрос, който ще задам и сега. Сигурен съм, че дори да го правя ежегодно докато остарея, пак ще получавам различни отговори от всеки от вас. Но пък съм убеден, че това ще ви върне обратно към хубави спомени, затова не се притеснявам да го задам отново. Кои са трите най-вълнуващи прехода, които направи през изминалата година? Можеш да ми отговориш с коментар под статията. Аз отново изпитвам трудности да фаворизирам само три, предвид моята така пълноценна планинарска година, но все пак ще опитам:

Петте дни в Пирин

Е, за първото място нямам колебания. Това ми беше съвсем ясно още преди да започна да пиша тази статия. Но пет дни из магнетичния Пирин са твърде завладяващи, за да минеш през него без да усетиш онова чувство на душевна безтегловност, което само те кара да благодариш на природата, че те приема в обятията си. Така и аз! Преминах през може би най-популярния пояс в планината – от хижа Яворов през Кончето до хижа Вихрен, след което Синаница, Спано поле, Тевно езеро, върховете Дженгал и Каменица, та до хижа Безбог. Пет дни вървиш, после пет седмици ги мислиш.

Дълго се чудих коя част от този преход ще остане най-дълбоко в съзнанието ми. Това е толкова труден избор, колкото да те карат да избираш между експедиция до Еверест или К2. Карстовия ръб е уникално преживяване, а Кончето наистина има защо да се слави толкова. Синанишкия циркус е толкова магическо място, колкото и пръчката на Хари Потър. Спано поле дарява на съзнанието блага топлина в студената планина. Превала те оставя без думи. Тевно езеро пленява с неповторимо спокойствие, нарушено единствено от веселите компании в заслона. Дженгал е величествен, а Каменица респектира със своята сурова осанка и внушението за непристъпност. Кристалното Сърце на Пирин или безкрайното Попово езеро могат да те накарат да потънеш в забрава. А Безбожкото езеро е най-достъпния бисер сред изброените. Ако някой успее да избере от всичко това, нека си признае.

Страшното езеро и връх Мальовица

Макар да бяха в два последователни дни, всеки от които с тръгване от София, ще си позволя да ги пиша на един преход. Обстоятелствата не позволяваха преспиване в хижа Мальовица, ама пък без това бъхтене всяка сутрин и вечер щеше да е прекалено лесно.

През първия ден в Рила направихме обиколката от ЦПШ през Йончево езеро до Страшното езеро и връщане през хижа Мальовица. Едно спокойно утро с лек загряващ краката и сетивата преход до Йончевото, последван от изкачването до Страшното. Представях си го по-тежичко, предвид всички предупреждения за опасния участък към края. Него го минахме леко, но се сблъскахме с още по-опасното привличане на назъбеното Мальовишко било при Купените. Усещах се всеки път щом има изглед към тях – не гледам какво имам под краката, прикован от тяхното величие. И така до езерото, че и отвъд него, където други зъбери крадяха погледа. Слизането към хижата също ще се помни дълго, предимно негативно, ама след качването трябва слизане, какво да се прави?

За изкачването на връх Мальовица каквото и да кажа, думите отново няма да стигнат. Затова и ще опитам да се изразя възможно най-просто – несравнимо живописно, разнообразно и интензивно. Води се трудно, но те презарежда толкова често, че не усещаш тежестта по тялото си, но планината си знае работата. Останалото можете да прочетете в десетките пътеписи из интернет. А пък аз се надявам съвсем скоро да повторя това, но със слизане към Седемте рилски езера или Рилския манастир. А защо не и двете?

Преходът по билото на Родопите

За това трето място доста се чудех измежду Родопите и Стара планина. Изкачването на Купена и Левски също беше много притегателно, но като че ли се случи твърде бързо и лесно. Докато по родопското било имаше повече вълнения. То мъгли ли не ни обгръщаха, дъждове ли не ни праха, пастирски кучета ли не ни гониха, из трънаци ли не газихме. Все запомнящи се неща. Като включим към това и несравнимите родопски пейзажи, мога категорично да заявя, че това е моят номер три.

Ааа, да не забравя, по този преход беше и Номер 39! На връх Голям Перелик завърших поставената цел за изкачване на всички планини в България. Орфей остана непристъпен, защото най-голямата кофа с дъжд се изсипа точно под него, но не му останах длъжен и след няколко седмици ми се усмихна с прекрасно време. Тук се зароди историята за една бира, която все още дължа на Минчо и с удоволствие ще си изплатя.

Това беше моят ТОП 3, а сега е време ти да ми подредиш своя в коментар по-долу!