Това е моят ТОП 3 на преходите за 2016 г. А какъв е твоят?

Колко прехода направи през годината и кои от тях се оказаха незабравими? Ако съдя по себе си, вероятно всички са били такива. Дали изживяването ще да е било уникално, или пък скуката е била пълна, все неща, които те карат да го запомниш. Психологически са ти нужни десетки туристически начинания, за да подбереш от тях ТОП 3. Практически, могат дори да се броят на пръстите на едната ръка – необходими са ти само три. Кои са те, очаквам да напишеш в коментар под моята класация, след като я прочетеш (че и преди това)?

За мен лично 2016 г. бе доста добра. Може и да не успях да изпълня целта си, но това беше за сметка на най-хубавото нещо, което може да се случи в живота на човек. И въпреки това завърших годината предоволен от бройката на туристическите маршрути, по които минах. Целта беше да опозная българските планини, за да ги обикна – стъпването на най-високата точка на всяка от 39-те планини в България. Стигнах само до 27, но измежду другото направих по няколко прехода в различни точки на страната – в Странджа, Витоша, Лозенска планина и Рила, край Сливен, Ямбол, Гара Бов, Разград и др. Като за работещ татко, доволно.

Кои от тях обаче да побера в челната тройка? Трудно бих определил, при все че изкачването на Славянка се оказа доста приятно, зимната Карандила беше запленяваща, край Гара Бов е невероятно красиво, Огражден топли с уюта си, екопътеките са си екопътеки, абе… все маршрути, достойни за ТОП 3. Но не мога да побера всички там, затова ще си ги включа в един въображаем ТОП 10, а тройката ще споделя с малко впечатления.

Номер 3 – Любаш и Стража (Парамунска)

Вр. Стража

Третото място е за Любаш и Стража. Едни от най-костеливите сред ниските планини. За разлика от връх Мусала, тук с токчета не може. Тайната на тяхната сладост се крие в бързането. Трябваше до ранния следобед да съм си отново в София (както в повечето случаи), а тръгнах без абсолютно никакво проучване на маршрутите. Очакванията бяха като за близките Ездимирска, Завалска и Вискяр – лесно изкачване и бързо слизане. Затова ги бях нарочил за изкачване наведнъж, тъй като едно дере ги разделя. Добре, че поне стигнах там на зазоряване.

Започнах със Стража, а тя се оказа само камъняк и само нагоре, без пътеки и други глезотийки. А, щях да забравя, беше си бая топло, макар и рано сутрин в късна пролет. Бях приготвил само 3 литра вода, а аз пия много. Та, тръгнах си нагоре и му се виждаше края – ей там, на половин час. Да ама не. Като превалих това, което мислех за връх Стража, изскочи още едно подобно. Качих го, а след него пак същото. Започнах да разбирам, че трябва да вдигна оборотите, за да успея да изпълня плана. На третия път вече излязох на билото, но пак имаше едни 20-ина минутки до върха.

Тичешком стигнах, спирайки се все пак от време на време, за да се полюбувам на страхотни панорами на Краището. Ударих едно пакетче ядки на върха, че се бях поизморил, неохотно отпих последните глътки от първата бутилка и тръгнах надолу. Всеки, който е слизал по такъв каменист пресечен терен, знае, че трудно може да се бърза по него. След като на 2 пъти се уверих в това, реших да не рискувам и да позабавя малко.

Върха в далечината

Към Любаш започнах с половин бутилка, а изглеждаше, че няма да е по-леко от Парамунска. В началото си починах по равния терен, но все някога трябваше да започне изкачването. Открих си местенце и газ нагоре. Същата работа, само че я нямаше тази оптическа измама – знаех, че си е изкачване. Пестях глътките, а слънцето не ми помагаше. И то като мен беше тръгнало към висините. Не можах да не седна и на връх Любаш поне за петнайсетина минути. Майната му на времето, то никога няма да стигне, никога няма да спре, а гледки като тези не се откриват всеки ден.

Едва се сдържах да си оставя 1 пръст вода за слизането, който да изпия след още час и нещо обедни горещини. Едва додрапах до село Ребро, където взех една мандра за кръчме. Ама така сладко си мезеха ракийката на верандата, че какво друго да помисли човек. След като изпих почти литър на един дъх ме изгледаха все едно слизам от кратера на изригнал вулкан. Ама, май и така се чувствах. След кратка раздумка с приятните хора, с пита кашкавал и сирене под ръка, успях да стигна София почти навреме.

Номер 2 – Дивата обиколка из Странджа

Начало в село Кости

Покрай Нестинарските игри в село Българи, реших да съчетая с няколко дни разходки в непознатата Странджа. Първият ми ден там беше достатъчно интересен, за да го включа в ТОП 3, а подробно за него можете да прочетете тук. По-долу ще опитам да го предам на две на три.

Спал-недоспал потеглих сутринта от село Кости, където бях отседнал, към село Българи, но по обиколния маршрут покрай река Велека и местността Припора. Планът беше да се върна от другата страна – през местността Дядо Вълчо. Смятах ги малко над 30 км, ама такова лутане направих, та минаха 40. В търсене на местността „Св. Илия“, една табела и леко недоглеждане ме залутаха из полята, а то просто трябвало да погледна направо, точно по пътя. Тази грешка ми коства около 3 км горница още в началото.

Последва гладко вървене, докато пътеката не се оказа… изорана. Свършваше до една нива, а след нея имаше още една, но не се отказах. Накрая навлязох в гора, където търпението ми се възнагради – отново стъпих на пътека. А наоколо разнообразна растителност, тежка влага и непознати шумове – точно като в джунгла. Оттук насетне змия след змия.

Озовах се пред една табела за село Българи, но картата ми не следваше нея. Въпреки това й се доверих, но несигурността ми изигра лоша шега. Скоро попаднах в още по-голям змиярник, където на всяка крачка дебнеше опасност. Повървях из него само за да се окаже, че улеят е затрупан от свлачище и реших, че картата, която бях открил в интернет, е по обновен маршрут. Хайде наобратно по същите стъпки. Този път хванах в обратната посока на табелата, излязох на черен път, но радостта ми траеше едва 500 м. По дяволите, черният път минаваше през реката! Стоях и се чудех с какво превозно средство, освен с танк, може да се премине от тук. Пак дадох на задна. Прекръстих се и отново в змиярника.

След дълбока въздишка тръгнах по тясната пролука, която беше оставило свлачището. Само да не се хлъзна, че не се знаеше какво се крие в локвите под гъсталаците. Успях! Падналият участък се оказа неочаквано къс и излязох на малко по-широко. Пак ги имаше гадините, но вече не им обръщах внимание. Бях безсмъртен! Няколко лъвски скока над едни големи гьолове и след по-малко от километър отново мернах маркировка.

Оттук насетне беше приятна разходка сред прохладната гора. Ама голяма разходка. По едно време даже ми се прииска да изскочи някое влечуго, та да разнообразя. Е, изкарах го и незнайно как се озовах в кръчмето на село Българи. Подкрепих се, разхладих се и наново. Очакваше ме още толкова. За съжаление беше мъчително еднообразно, с изключение на два-три момента, затова няма да задълбавам много и ще оставя любопитните да прочетат подробния разказ тук.

Номер 1 – Стълбицата към Мусала

Поглед към четирите най-високи върха в Рила

Това беше един от малко по-сериозни преходи, които успях да направя през годината. Безпроблемно му отреждам първото място в моя ТОП 3, затова нямаше как да него опиша в пътепис, който може да прочетете тук. Вървеше по един от най-интересните маршрути за изкачването на връх Мусала – от хижа Чакър войвода, изкачвайки по възходящ ред четири от петте най-високи върха в Рила – Дено (2790 м), Иречек (2852 м), Малка Мусала (2902 м) и Мусала (2925 м).

Едва изчаках да изляза от работа и с Пифа набързо крачехме край пистите на Боровец. Направихме една лека двучасова загрявка за утре до хижа Чакър войвода. Росни-пресни потеглихме рано сутрин и още след няколкостотин метра се сблъскахме с гордия Дено. Гледката ни мотивира и тръгнахме да обикаляме връх Шатър, който го предхождаше.

Започнахме с приказката по „Пътеката на боровинките“, изкарахме един лов на невестулки (с фотоапарат) и поседнахме на една скала над Жълтите езера. Пред нас вече бе самият Дено. Подсякохме, за да излезем на удобна позиция и го атакувахме. Мога да кажа, че не беше никак трудно и от най-високата му точка се величаеше пътя ни напред. Целият маршрут се събираше в един поглед, а под нас беше долината на река Бистрица и извора й от Мусаленските езера. А насреща – нащърбеното било от другата страна на Мусаленския венец.

С пълни очи и бодро съзнание прекосихме поляната край скалния Сфинкс и се отправихме към връх Иречек. Той изглеждаше по-зловещо, но се оказа също толкова гостоприемен. Въпреки че всички Мусаленски езера попаднаха в полезрението ни, тук дойде и най-тягостния момент по прехода. Ледено езеро жужеше като кошер. Ехото на стотици гласове се набиваше жестоко в ушите ни. Пътеката за връх Мусала не се виждаше от хора, а тази обстановка рязко контрастираше с идеята за спокойствие в планината.

Оттук започна по-трудната част, с изкачването на Малка Мусала. Там пътеката се стесняваше до педя-две, катеренето си беше катерене, а на места скалите бяха трудно преодолими. В крайна сметка додрапахме до върха живи и здрави, за да се насладим на поредната прекрасна гледка към Маришките езера. Пред нас остана последното препятствие до най-високия връх на Балканите – прословутата седловина Трионите. Но щеше да почака малко, защото решихме да се забавим, за да стигнем до Мусала във времето, когато се изпразва от всички гонещи работното време на лифта.

Ето, че това време настана. Поехме дълбоко въздух и се метнахме по зъбите на Триона. А те се оказаха по приветливи, отколкото вещае славата им. По наше мнение Малка Мусала беше по-сложната за изкачване. Но тук пък си го има чара. Не можем да кажем, че беше много безопасно, но с прецизна стъпка няма проблеми. И ето… най-накрая достигнахме до заветната цел. А Мусала беше почти празна и продължаваше да се изпразва, за да останем само 7 души след около час. Ударихме по едно вино, почерпка за един рожденик, чийто гости бяха подранили и вдигаха наздравици.

Но трябваше да се слезе все пак и неохотно метнахме раниците отново, за да срещнем ново разочарование, което носи името хижа Мусала. Мизерия на баснословни цени. Няма нужда от по-дълги обяснения. На всичкото отгоре имахме перипетии със заспиването, затова сутринта гледахме час по-скоро да се ометем. Поне завършекът ни по стария маршрут от Боровец за хижата остави хубав спомен за накрая.

 

Ако не се беше замислял кои са любимите ти преходи за тази година, е време да го направиш и да го споделиш с всички с коментар по-долу.

7 коментара

    • От Йордан Пулев
    • 23 декември 2016
    • Отговор

    3 място Пирин. От хижа Г.Делчев,лифта х.Без бог вр.Полежан траверс на Стражите и обратно.
    2 място Пирин.От х.Вихрен ,Казаните,вр.Кутел,Кончето,вр.Баюови дупки,вр.Бански суходол само по ръба и обратно на връщане през вр.Вихрен.
    1 място Рила От Паничище х.Скакавица ,Рилски езера,вр.Дамга,Додов връх,Мермерите,вр.Мальовица и обратно

  1. От Димо Димов
    3.Аладжа манастир
    2.От Велики Преслав до Арбанаси със велосипед като карах с част от италианския национален отбор по колоездене.
    1.От Рилския манастир до предполагаемиия гроб на Св.Иван Рилски!

    • От Йордан Иванов
    • 25 декември 2016
    • Отговор

    3. курорта Бабин Зуб ( Сърбия ) – вр.Миджур
    2. хижа Вихрен – Башлииска порта – Типиците – Мозговишка порта – заслон Тевно езеро – Лява Краледворска порта – вр.Джано – Попово езеро – хижа Безбог ( за 2 дни )
    1. хижа Вихрен – седловина Премката – вр.Вихрен – вр.Кутело – Кончето – хижа Яворов

    • От Кирил Иванов Драганов
    • 25 декември 2016
    • Отговор

    3. Kaрлово – хижа Хубавец – вр. Купена – хижа Хубавец /по рида Хубавец/
    2. Хижа Скакавица – Рилски езера – вр. Харамията / за 3 дена с детето на 5 години,жената и бабата./
    1. Габрово – хижа Мазалат/ 1 ден / и от хижа Мазалат – хижа Тъжа – върховете подред – Ботев – Жълтец – Купена – Амбарица – хижа Добрила – заслон Орлово гнездо – Беклемето – хижа Козя стена – хижа Ехо / 2 ден – 14 часа и 58 мин. или 73 км/ и 3 ден хижа Ехо – хижа Хайдушка песен – Чифлика – Бели осъм – гара Троян / 25 км/.

    • От Дамян Костов
    • 27 декември 2016
    • Отговор

    3. Велинград – Доспат – Пазарджик с велосипед, септември 2016
    2. София – Бургас, 2 дни по над 200 км. с велосипед, сбъдната мечта…, септември 2016
    1. Сен- Жан- Памплона- Сантяго де Комподтела- Муша- Фистера- София, пътят на пилигримите с велосипед, сбъдната мечта, май 2016

  2. Изказвам почитанията си към автора на статията и уважение за труда – да опише пътешествието, като акцентира на най-интересното. Така се печелят поклонници. Браво! Тази година пътешествията не ми бяха достатъчно, но мога да ги класирам.
    3. Разходка из Земенски пролом и едно бодливо премеждие, докато намерим пътеката до язовир Пчелина и параклиса, кацнал над него.
    2. Рилски езера – Хижа Иван Вазов – връх Калин – сърцето на Рила – проверявам всяка година пулса му.
    1. От с. Рибарица през х. Ехо, х. Козята стена,х. – Дерменка, -х. Амбарица- х. Плевен – х. Рай – едно поредно доказателство към тезата, че Стара планина е майсторски клас планина.

    • От Дениз Велиев
    • 31 декември 2016
    • Отговор

    3. Узана- х. Партизанска песен- х. Мазалат
    2. Калофер- х. Рай- Райското пръскало
    1. Беклемето- х. Козя стена- х. Ехо

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Версията на Вашия браузър е прекалено стара.
Моля, актуализирайте го или изтеглете друг браузър от тук.