Една бира по билото на Родопите и липсващия връх Орфей

Най-сетне дойде времето на Родопите! Беше ред за дълго жадувания преход по плавните й извивки да се осъществи. Честно, малко се притеснявах. За мен Родопите са нещо повече от планина – сакрално място, където човек усеща живота, където се захранва с енергия и където разбира истинското значение на думата топлина. Очаквах много, но знаех, че не предлага усещанията, които са присъщи за Рила и Пирин. Затова се притеснявах да не остана разочарован от нея.

Една бира стоеше в основата на всичко. Минчо ми бе направил услуга, чиято цена закръгли на точно „една бира на някоя хижа“. „Чисти сметки – добри приятели!“ – рекох си аз. Дори нямах търпение да му заплатя! И като че ли на шега, нещата взеха, че се наредиха. Беше ми останал само връх Перелик, за да завърша изкачването на всички 39 планини в България. Аз в София, Минчо във Варна – трудно си представях, че можем да се „разплатим“ по-далеч от Централен Балкан, при все, че беше уикенд идея, а разстоянието от Варна до сърцевината на Родопите са едни минимум шест часа. А той така бързо и сигурно отвърна на призива „Хайде, да те черпя бира край родопското било!“ с лаконичното „Дадено!“.

Иии… към Родопите!

Запотено Шуменско

И този път вдигах очи нагоре след всеки завой, търсейки с поглед гордата осанка на Асенова крепост. Всеки път, навлизайки в Родопите, неволно правя това, сякаш очаквайки разрешение за преминаване от неуморния пазител на прохода. Бяхме тръгнали от София след работа и силно се надявах да достигнем панорамния път към хижа Перелик преди смрачаване. Уви, още в Чепеларе едва се различаваха силуетите на съседните възвишения. Докато стигнем отбивката за хижата, видимостта се сведе до близките обекти, докоснати от фаровете, но и тя се редуцираше от бавно спускащата се мъгла. Гледките оставаха за утре, а за тази нощ – нещо измежду студена бира и студена ракия. Една снимка, получена от пристигналите по-рано, беше изострила нашите сетива – запотено Шуменско (вероятно защото няма Смолянско) върху дървената маса пред хижата. Минчо се бе предал пред мъчителната мисъл да чака дългото ни пътуване, за да получи платежното си.

Заедно с Искра отдавна бяха пристигнали и ако беше някъде другаде, а не на 2000 метра надморска височина, бирата/ракията щеше отдавна да се е стоплила. Горе дори беше преваляло, но и без това термометърът щеше да усети сериозната разлика между мъгливата нощ над хижа Перелик и розовия залез над Пловдивско поле. Лампата пред хижата разцепваше суровия мрак, а един силует под нея нетърпеливо ни подканяше да пристъпим към него. „Добра среща, приятели!“ – посрещна ни Минчо. Бяхме се настроили за глътка питие, примесена с чист въздух, но влагата навън минаваше границите на поносимото, затова пристъпихме към столовата на хижата, която беше достатъчно уютна, за да не усетим кога часовникът се е завъртял повече от предвиденото.

Премеждия по Родопското било

Въпреки това на сутринта не изпитахме трудности със ставането. Нацъкахме си набързо няколко спомена и краката ни поведоха стремглаво по росната пътека. Слънцето не пропусна да ни поздрави и за един кратък момент надеждата за грешка на синоптиците пламна у нас. Е, докато стигнем Къщата на мечките, вече се бе скрило и скоро не се показа отново, но поне дъждовете ги гласяха за следобеда. Каквито панорами успяхме да видим от тук, това си остана за целия ден.

Задължителна цел за мен беше връх Перелик – последният планински първенец в България, който не бях изкачвал. Въпреки че е военна зона и няма достъп до него, бях длъжен да стигна поне до бариерата. Очаквано, другите нямаха особен интерес, но пък Данчето се съгласи да ми прави компания. Перелик те изправя пред изключително психическо предизвикателство – ще стигнеш ли до него или ще се откажеш от скука. Добре че е само на трийсетина-четиридесет минути от едноименната хижа, а от разклона, до който бяхме стигнали – 15 минути по почти водоравен коларски път. Май трябваше да оставя някой от другите върхове за накрая, че поне да има някаква по-сериозна емоция след 39 изкачени планини. Утешително е, че поне се виждаше най-високата точка на планината, макар и отдалеч, за разлика от връх Вишеград в Сакар, например.

Бариерата на Голям Перелик

Върнахме се до разклона и продължихме вече по същинския маршрут към билото на Родопите. Междинна точка за деня трябваше да бъде хижа Ледницата, където да отморим и да се покрием за известно време от евентуалните дъждове. И тъй като връх Орфей, вторият по височина в планината, беше съвсем леко отклонение от пътеката, щяхме да се отбием до него.

Но, едва излязохме на билото, когато се наложи да разгъваме дъждобраните. Ситен дъждец изпревари с няколко часа прогнозите, вероятно за да може да скъси разказа ми. Оттук насетне ентусиазмът се поскърши, дъждобраните пречеха на хубавите приказки да достигат до ушите на близките събеседници, а видимостта чувствително се намали, та не можехме да виждаме заобикалящия ни релеф. Не закъсня и мъглата, която довърши всякакви надежди за просторните родопски гледки. За щастие поне се виждахме един друг, а пътеката беше достатъчно ясна, за да няма проблеми с ориентацията.

Малко преди отбивка за връх Орфей бях слязъл да проверя и маркирам на GPS трака една чешма, отбелязана на картата, когато дъждът започна да се усилва. Набързо прибягах обратно към групата и продължихме с едно от малкото изкачвания по маршрута, усещайки, че и поривът на вятъра бързо набира скорост. Докато излезем на превала под връх Орфей, вече се сражавахме с бурята, която безспирно лееше вода с големи кофи върху нас.

– Тук е отбивката за Орфей. Той е само на няколкостотин метра… – помислих си.
– Времето не е за изкачвания! – разбрах, че съм разсъждавал на глас, когато думите на Минчо долетяха по-бързо и от скоростта на виелицата, която ни вееше.

Мъглявите горе

Разбира се, че беше прав! Дори не зная защо изобщо до устата ми е стигнала подобна мисъл. Продължихме да газим с приведени глави, от време на време поглеждайки напред за пътеката. Вече се намирахме на една от най-високите и открити части от билото на Родопите, която вероятно беше магистрала за въздушните течения, които ни бутаха с все сили във всички посоки. Побързахме да прекосим. Още съвсем малко и навлязохме сред първата гора от доста време насам, ако не и първата за целия преход. Изведнъж вятърът рязко поутихна и дъждовните капки оредяха. Не беше от гората – просто бурята започна да отминава. Все едно беше някакъв саботаж на намеренията ни да минем през Орфей.

Докато слязохме до параклиса „Св. св. Петър и Павел“, малко по-надолу по маршрута, мъглата сякаш се бе изпарила. Не че виждахме много по-надалеч от малката каменна постройка, но поне вече знаехме какво се случва около нас. Слизането беше започнало още от началото на горичката, а наклонът се увеличаваше постепенно. След второто навлизане в гората, пътеката стана още по-стръмна и тук-таме разкаляните коридори се опитваха да ни подметнат. Така и не се изваля напълно, та да спре най-сетне. Рехав дъждец ни съпроводи до хижа Ледницата, която след дълго очакване се откри в другия край на склона. Свойствата на застаряващите ми туристически обувки бяха достатъчно намалели, за да вървя с усещането, че съм нахлузил плавници. Изджваках последните метри с мисълта за по-светло бъдеще за краката ми край някоя бумтяща печка в хижата.

Хижа Ледницата се открива

Хижа Ледницата имаше доста призрачен вид и единствено пушекът от комина на съседната постройка индикираше, че вероятно ще открием и хижар. А той, човекът, даже току запалил огромната камина в столовата, ще кажеш, че ни е очаквал със запазен час. Камината пък – точно по поръчка – идеално изчислена да побере четирима ни, седнали на тухлената периферия. Сушахме каквото сварим, чакайки топлите кебапи с гарнитурата – студена бира. Ето че бе време Минчо да получи обещаната бира на хижа, но Данчето бе твърдо решена, че тя ще почерпи, ей така, че се беше вдъхновила, нещо.

Благ огън да ни стопли

А навън ли? Грееше, та сияеше! Само ни изчака да влезем в хижата и дъждът спря на мига. Минути по-късно и слънцето се показа, за да ни доядее двойно. Отпуснахме се доста пред пукота на огъня в камината и едва се отлепихме, за да продължим по пътя си. С хижа Ледницата завършваше само първия етап от прехода и ни очакваше горе-долу още толкова до село Солища, където щяхме да нощуваме. Очакваше ни дълго слизане, предвид подгизналите ни обувки, които нямаха никакъв шанс за изсъхване.

Селска картина и междуселски несгоди

Поехме по черния път надолу със свежи сили, но достигането до село Гела си беше истинско мъчение. Почти нищо интригуващо не се случваше – пътят беше еднообразен, гледките бяха оскъдни, нямаше и нищо, което да капе отгоре ти или да те отвее. Само няколко пастирски кучета всяха смут сред редиците ни, докато минавахме покрай една кошара по пътя. Тутакси ни погнаха, а за срамотите, не можахме да намерим ни един хубав дълъг и дебел кучегон сред толкова дървета. Но все пак това беше емоция за две минути, а останалите сто и две…

Първи гледки от село Гела

Ех, Гела! Едно от любимите ми места в България. Отдавна не бях стъпвал в тази част на Родопите и се чувствах не по-малко замаян, отколкото бях първия път. Все едно заставам за пръв път пред Турлата или не съм виждал досега просторните зелени хълмове, зад които кулата на връх Снежанка изглежда като забучена клечка за зъби. Честно казано, колкото и да трябваше да ходя по скучни черни пътища, с този пейзаж пред себе си щях да си вървя без да ми омръзне. Така неусетно се спуснахме до централния площад и, докато почивахме, ни обясниха, че трябва да караме само направо, където асфалтът свършва и някакъв черен път щял да ни отведе до Солища. Знам си аз, че понякога трябва да спра да разсъждавам, гледайки картата, а просто да послушам местните. Ама, иначе пък нямаше да е толкова интересно.

Мушим се под дървета

Затърсихме една синя маркировка, която директно води до Солища. Освен широка гола поляна, нямаше друго пред нас. Малко по-надолу смътно личаха следи от автомобил, водещи към мислената линия, която трябваше да бъде синият маршрут. Решихме, че само са отклонили малко началото и с радост по устните закрачихме из полята. Скоро достигнахме до пресечна точка с маршрута (по-скоро мислената линия), но от марка ни следа. Продължихме по карта и изглежда, като да бяхме на прав път, само че с едно наум. За другите може да беше доста необичайно, несигурно и може би на моменти изнервящо, но с опита ми из планините в Краище (а и други непопулярни планини) бях свикнал да търся из трънаците всеки втори маршрут, така че не ми правеше особено впечатление. Имаше някои непристъпно обрасли участъци, обикаляхме и огромни паднали дървета, докато най-накрая попаднахме на нещо като тънка козя пътечка измежду гъсти храсталаци. Ето че видяхме и втората бледа маркировка (първата още в началото на склона), след малко и трета, което върна доверието на групата в картата. Е, наложи се да се справяме с паднали дървета и други дреболии, но поне пътеката се поушири и вече приличаше на истински туристически маршрут дори и без маркировката. Тя слизаше в долината на Козанска река, която прекосихме, за да чуем първия шум на двигател. 5 минутки ни деляха от главния път за Солища и още половин час до тържествения момент на събуване на обувките. Имах чувството, че и само това блаженство ми е достатъчно, но след топлия душ и студената ракия забравих за своята скромност. Да, ракия… Минчо пак нямаше шанс, но условието си е условие – на хижа!

Над покривите на село Солища

Откритието Стикъл и връщане към хижа Перелик

На сутринта домакините ни изпратиха с апетитна родопска баница. Трябваше да идем до съседното село Стикъл, откъдето тръгваше червеният маршрут, който се изкачва директно до хижа Перелик. След неволите от вчера, избрахме да я караме по главния път, за по-сигурно, че имаше един друг, по-пряк, ама за него и чорбаджията нямаше много прясна информация (поне за вчерашния разбрахме, че бил старата местна пътека между Солища и Гела). Данчето предложи да наденем по две торбички на краката, че обувките нямаха намерение да съхнат. Така скептичен бях, а то каква блестяща идея е оказа! По пътя една джипка спря още щом ни зърна. Сладкодумен възрастен човек излезе и ни запридумва да си купим това-онова от него. Направихме алъш-вериша с дядо Спас, който слизаше да продава продукцията си в Широка лъка, че беше неделя и туристите си пълнеха торбите с домашно родопско на изпроводяк. Та нали и ние сме заминаващи туристи – мляко, кашкавали…

Родопски пазар

Трябва да призная, гледката от село Стикъл не е в никакъв случай по-лоша от тази от Гела. В Солища също не беше лошо, но като тръгнахме по маршрута за хижа Перелик, ми се щеше тукашните къщи за гости да не ме бяха отсвирили така по телефона. А и щяхме да спестим доста бъхтене. Нищо, де, така пък си ни беше интересно. Минахме покрай заслона на дядо Спас, който той изградил за туристите под кошарите си. Трябва да кажем, че добре си е подбрал местенцето – седнеш ли да отмориш, гледката не те пуска да тръгнеш. Но нас ни чакаше път нагоре, а и после към София, така че не се застояхме много. Последва леко скучновата част по коларски път, която минаваше приятно единствено заради сутрешната ни бодрост. Към средата, маршрутът пое по хубава горска пътека с приличен наклон, която осмисли днешния преход. Интересно беше, че днес видяхме Турлата от всевъзможни гледни точки – то не беше отдолу, то не беше отляво, отзад, отгоре, още по-отгоре…

Ясно указва посоката!

Леко се вървеше този ден и хубавото време помагаше. Почти неусетно излязохме на просторните поляни малко под билото. Ето че и хижа Перелик наближаваше за последна среща. Беше заключена, но така или иначе Минчо нямаше да си получи бирата, защото шофьори не черпя. Дълго, да, дълго го увещавах, че трябва да е на друга хижа. Ще си позволя да цитирам целия диалог, без съкращения:

– Минчо, ще трябва да се разплащаме на друга хижа, приятелю!
– Правим го!

Липсващия връх Орфей

Точно две седмици по-късно бях планирал семейна почивка в село Гела. Болката по подминаването на връх Орфей още не стихваше. Каквото и да станеше, каквито и бури да се извиеха, за пет дни все щеше да се отвори един прозорец. Те пък и петте се оказаха рекордьорите на лятото – онези четирисетина градуса в края на юни. Ама, тук горе си беше хладно – стигаше не повече от 35. Дори се налагаше да избираме деня с най-лоша прогноза. Нарамих малкия Стефи на гърба, натоварих жена ми с вода според термометъра (тогава не знаех, че до параклиса под Орфей има чешма), и газ нагоре.

Чешма за прохлада

Вече мислех, че коларският път няма да свърши. Поотегчихме се малко, та, щом видяхме табела за крепостта Градището, на която пише 250 метра, решихме да разнообразим. Пфуу, ако нямаше такава гледка от горе, щях да засипя със словесен жупел тези „само“ 250 метра. 30-40 минути в такъв мор са равносилни на пирон в ковчега. Да, разнообразихме коларския път за малко, но маршрутът продължаваше пак по него. За щастие само още петнайсетина минути. После започна хубаво изкачване по тънка пътечка сред високите родопски гори. Парещото вече слънце рядко ни докосваше и въпреки удвоения наклон, се ходеше по леко. По пътеката дори имаше и малко водопадче, което заплени дотолкова Стефи, че детето дълго стоя с протегната ръка, докато го отдалечавахме от шумящата вода. Не след дълго излязохме на параклиса „Св. св. Петър и Павел“, където блажено се освежихме под ледения чучур каменна чешма край него. Стефи вече дремваше сладко под сенника на раницата и за мен предстоеше фаза на повишено внимание и плавни движения.

Връх Орфей

Очакваше ни последният етап на изкачването. Малко гора, малко поляна, после пак малко гора и накрая – голото било. Кафява сърна ни мина път – на кадем ще е! Придвижвахме се бавно, но иззад хълма постепенно се разкриваше снагата на връх Орфей. Ах, че малко беше разстоянието, което пропуснахме преди две седмици. След пет скока вече поглеждаш отгоре. Но наистина нямаше смисъл да го правим тогава. Без тези гледки, които се откриваха, просто си беше кощунство да стигнеш до тук. Перфектната родопска панорама се виждаше под нас – трите села Гела, Стикъл и Солища, накацали по просторните зелени хълмове, а плавните извивки на Родопите се чупеха докъдето поглед стига – във всички посоки! Всичко това само в една обиколка на погледа – не можех да очаквам по-добър завършек на прехода. А слизането? Не искам да си спомням как се отразяваха жегите с наближаването на дневния пик.

Панорамата от връх Орфей към село Гела и връх Снежанка