Вече два месеца не бях правил нещо по-сериозно и нетърпението взимаше връх. Трябваше да подбера моя приятел Пифа от автогарата следобед и да се мятаме към Боровец, където да оставим колата и да походим до хижа Чакър войвода. Бяхме наумили изкачване на връх Мусала и понеже свързваме планината със спокойствие, решихме да стоим далеч от лифта. Маршрутът, който избрахме, е може би най-рядко използваният, за което си има обяснение – по-дълъг и по-сложен е от останалите. И както казахме – далеч е от лифта. Нарекохме си го „Стълбицата към Мусала“, защото по него последователно се изкачват четири от петте най-високи върха в Рила, във възходящ ред – вр. Дено (2790 м), вр. Иречек (2852 м), вр. Малка Мусала (2902 м), вр. Мусала (2925 м).
Малко преди 6 ч. привечер вече крачехме успоредно на ски-писта „Ситняково експрес“, качихме се до пътя за хижа Чакър войвода и бодро заприпкахме напред. Пифа се бе запасил със снайпера за птици (дългия обектив на фотоапарата) и от време на време поспирахме, където шумулне нещо, но беше прекалено сумрачно за някакви снимки. В крайна сметка си направихме една хубава двучасова загрявка за утрешния преход и към 8 ч. се излежавахме на поляната пред Чакър войвода.
А в хижата си беше като на хижа. Уютна обстановка – ние, една майка с двете си деца и хижарите Иван и Ели. Бързо намерихме интересни теми, докато Ели ни гощаваше с неповторима гъбена супа. Още една група, познати на хижарите, се присъедини малко по-късно и стана още по-трудно да се откъснем от приятните разговори, когато дойде време за лягане.
Малко след зазоряване метнахме раниците и потеглихме по маршрута. След няколкостотин метра се открихме на широка поляна с поразяваща първа среща с върховете Шатър и Дено. Денят беше дошъл, както подсказваше обагрената шапка на Дено. С грейнали усмивки излязохме от пътя и се запътихме към тях. Както изглежда, Иван беше подпомогнал пътеката да бъде проходима от клека. Подсякохме от юг един връх, чието име така и не разбрахме и се озовахме на разклона за хижа Мусала.
Пътеката на боровинките
Последвахме табелата наляво, която се подпираше на втория кол. Навлязохме в тунела по „Пътеката на Боровинките“. Приказното й име много добре представя обстановката. Заобиколени от двете страни от гъст клек, крачехме из осеяни с боровинки храстчета. По-скоро си представяхме, че това е сцена от Червената шапчица, отколкото че се намираме на около 2200 м надморска височина, с цел да я увеличим до 2925. Към края на пътеката вече бяхме по-високи от заобикалящата ни растителност и трудно можеше да прикрием възхищението си от панорамите – Самоковската котловина, хижа Ястребец, кацнала на отсрещната скала и билото от другата страна на Мусаленския венец.
Постепенно под краката ни ставаше все по-твърдо. Все още не можех да си обясня зоркия поглед на Пифа. От време на време се спираше да цъка някоя птичка, която аз търсех повече от половин минута след като ми я е показал (най-често, като излиташе). А този път стрелна една почти невидима между камъните невестулка. Голяма борба беше, докато влезе в кадър. Това животинче не се спря за секунда на едно място в продължение на почти час. Докато насочи апарата и тя вече се намираше на метър встрани. В крайна сметка се поздравихме с един-два прилични кадъра и доволно продължихме.
Да, но точно след като оставихме разклона за връх Шатър (2495 м) зад гърба си, имахме нова спирка, която нямаше как да подминем. Една скала примамливо надвисваше над Жълтите езера и си ни прошепна „Не бързайте! Елате и поседнете на мен“. И ние учтиво откликнахме на нейния призив. Прекрасно!
Скала над Жълтите езера
Решихме, че ако се застояваме при всяка подобна гледка, няма да можем да се върнем в града никога, затова неохотно потеглихме отново. Подсякохме връх Дено от север и излязохме на седловината, която го разделя с връх Гроба (2526 м). Оттук насетне в полезрението ни неизменно беше долината на река Бистрица, заедно с първите Мусаленски езера и хижа Мусала край тях. А нас ни очакваше първото по-сериозно изкачване за този преход.
За щастие, се оказа сравнително леко. Само с няколко задъхвания в началото, докато регулираме дишането по постоянния наклон. Излязохме на билото и остана още едно малко изкачване до Дено. Не, това не беше той, имаше каменна пирамида по-нататък. Още няколко подскока по каменистия маршрут и достигнахме първата цел – връх Дено.
Сфинкса и вр. Иречек
Набързо хапнахме по един сандвич и една вафла и се отправихме към следващата цел. По пътя надолу се спряхме на раздумка с три момчета, които идваха от хижа Мусала по пътеката край скалния феномен Сфинкса. Слизането също беше лесно и дори без последствия за коленете. Подминахме Сфинкса и се озовахме между връх Студения чал и връх Иречек. Оттук ни се откри Тъмното езеро на юг, а вдясно ни очакваше първото предизвикателство – една тясна пътека между два стръмни склона. Или поне така изглеждаше. Оказа се заблуда и Иречек също „се предаде“ лесно. Първо минахме през дясната му точка, откъдето се подаваха всичките Мусаленски езера. Последва и същинския Иречек, който се намираше ей там, на онази купчина камъни.
И там нещо в мен се пречупи. Под краката ми стотиците гласове звучаха като жужащ кошер, подсилвани от ехото. Забравих да спомена, че този ден се падаше празника на Рила. Ефектът от това бе поразяващ. Край заслон Ледено езеро имаше стотици накацали „пчелички“, а пътеката към връх Мусала буквално не се виждаше. Не се шегувам, беше черна! Такава тълпа е присъща на футболно дерби. В този момент благодарих на всяко едно от обстоятелствата, които ме накараха да мина по маршрута от хижа Чакър войвода.
Като оставим това настрана, тук отново се засякохме с момчетата от Дено, този път на повечко от пет приказки, нацъкахме се, хапнахме по още един сандвич и хайде към Малка Мусала.
Малките Триони назад
Натам вече дойдоха първите истински предизвикателства на прехода. Трионите са между върховете Малка Мусала и Мусала, но и зъберите между Иречек и Малка Мусала изглеждаха респектиращо, което веднага им лепна етикета „Малките Триони“. Все пак се успокоявахме – не трябваше да скачаме от зъб на зъб. Пътека минаваше от лявата им страна, но с всяка изминала крачка се стесняваше. Лесната част свърши до момента на атаката на Малка Мусала. Където я имаше, беше широка педя-педя и нещо, а надолу – пропаст! Ръцете все по-често влизаха в употреба и добре че се намираха удобни за хващане скали. С изключение на едно място! Там, ще призная, че се позамислих. Един гладък улей, може би два метра и нещо, където нямаше ни къде да стъпиш, ни цепнатина да се хванеш. Зачудих се дали обувките ми ще направят добро сцепление с почти отвесната скала. Е, щом четете в този момент, значи са успели, въпреки че накрая леко се подхлъзнах, но вече бях положил другото коляно горе.
Е, това си беше Малката Мусала. Сериозно повдигна самочувствието, качихме по една точка на безсмъртие и дойде време за традицията „Сандвич на връх“. Абе, колкото и да гледахме да не се застояваме и захласваме, то си беше грехота да подминеш такива гледки с лека ръка. Там насреща Маричините езера се бяха свили между върховете Манчо (2771 м), Маришки чал (2765 м) и Близнаците (2777 и 2779 м). Времето бе ясно и се виждаше какво ли не. Как да не поседнеш и опънеш крака на това спокойствие? Точно така, спокойствие! Като се сетим за него, се сещаме и че имаме да губим доста време, за да хванем Мусала спокойна. Ох, дали?
Подремахме малко, поснимахме, разменяхме по някоя приказка с прииждащите от време на време заблудени души, търсихме имената на непознатите обекти и чакахме да настане време. Поглеждахме към Мусаленската пътека с надеждата, че посоката на движение ще се обърне. И най-накрая дочакахме. Има лифт – има вечерен час. След 3 ч. напливът надолу започна с бързи темпове да се увеличава.
По Трионите
Изчакахме още малко и газ! Пифа напред, аз след него, с бодра крачка тръгнахме към крайната цел. Дали защото вече изкарахме едно сериозно предизвикателство, но славата на Трионите избледня в очите ни. Чувствахме се някак сигурни. Не че са най-уютното място на планетата, не че нямаше своите моменти, но го липсваше онова страховито чувство, че ще паднеш. И тъкмо когато видяхме опасността от отвесното катерене, забелязахме и металното въже. Нагоре, пак нагоре и само нагоре – вече сме на Мусала.
Цепнатина по Трионите
Тъкмо бяхме усетили отново какво е да имаш почва под краката и друга радост ни сполетя след две-три минутки. Мусала беше почти празна. Тактиката да направим този 5-часов преход почти двойно се увенча с успех. Пристигаме тъкмо навреме. Да видиш само 20-30 души при тази върволица от по-рано, може да те докара до екстаз. Не мислех, че някога ще кажа хубава приказка за лифт, но уви – ето че се случи. Още повече че до около час останахме само седем души, черпейки се за здравето на единия метеоролог. Не познавахме човека, още не бе дошъл, но двама от гостите му вече бяха започнали с виното и мезетата и ни включиха в празненството. От стопанина на заслона в метеостанцията пък научихме, че откакто работи на върха, вече повече от 30 години, такова чудо никога не е било.
Дойде време и за слизане. Поуморихме се и вече един сандвич не стигаше. Мисълта за топли вечеря и постеля вземаше връх и побързахме да се доберем до хижа Мусала. А там – нищо общо с Чакър войвода. Посрещнаха с цени като в бутиков ресторант срещу Лувъра в Париж, но с условия като в пропаднал тексаски бардак. Освен това някакви неадекватни хлапаци удряха камбаната цяла вечер, а майката на съседния нар окуражаваше децата си да играят някакви игри на телефона и да пискат при всяка радост и неволя. А тая батерия не падаше и не падаше!
На сутринта станахме рано с чувството, че току що сме завършили прехода. Желанието да тръгнем час по-скоро от това покварено място ни натири бързо-бързо надалеч от хижата. Покрай река Бистрица надолу беше много по-приятно. Старият туристически маршрут от Боровец за хижа Мусала се оказа чудесен край на нашето пътешествие.
Край река Бистрица