Ако си пропуснал:
Прочети шестата част („Един ден в Рая“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!
или
Започни „Седмица край Ботев“ отначало!
Зората изпревари будилника ми. Побързах да погледна през прозореца, че кога ли скоро ще се събудя с Райското пръскало над възглавницата? Там си беше, сигурно ще ме чака и още 33 години. Бях готов с багажа от снощи, трябваше само да се намъкна в дрехите. В столовата се посмяхме на снощните дивотии преди да си кажем довиждане. Привърших с четвъртата от вълшебните пържени филийки, пъхнах останалите шест в раницата и отново бях на път след еднодневната почивка.
Очакваше ме Тарзановата пътека. Тя е от онези маршрути, за които можеш да чуеш най-противоречиви мнения. Едни казват, че с нищо не се различава от всяка друга планинска пътека. Други са на мнение, че е само за смелчаци. Дори съм чувал, че трябва да си Тарзан, за да я минеш. Момчетата от снощи също описваха слизането си по нея като приключение. Брей, нека да видим!
Колко е страшна Тарзановата пътека?
След двайсетина минути започнах изкачване към нея. Ето че скоро различавах пътеката под скалите. Надвисналите отгоре ѝ чукари я правеха да изглежда почти непристъпна. Само петте мравчици, които спокойно пъплеха между две канари насреща, издаваха, че адът на Джендема не е толкова страшен.
Докато вървях под огромните скали в началото на Тарзановата пътека, се замислих какво ли е било усещането да преминеш по нея през 1941 г. Това, което в момента е наглед широка пътека, по онова време вероятно е било отвесен склон. Нагоре сигурно има още такива места. Как ли се е чувствал Тодор Божков тогава? Предвид прякора му Тарзан, вероятно не както бих се чувствал аз, но все трябва да му е вдигнала адреналина.
Очаквах тази прословута екстремност при първото метално въже. Очаквах я и при второто. „Сигурно ще е при третото“ – рекох си. Представях си, че накрая ще достигна до умопомрачителна пропаст, която ще ме скове на място преди да премина. Нещо като Кончето в Пирин или Трионите край Мусала. И както си вървя под приятното напрежение, гледам насреща – две крави пасат спокойно. Едната вдигна типичния си кравешки поглед към мен и сякаш се опита да ми каже „Човече, какви глупости мислиш?“.
Така си беше – мислите ми наистина се оказаха глупости. Последното въже, дали ще го има или не – все тая. Пътеката беше поне метър и половина широка. След този участък излязох на обширна поляна където пасеше цяло стадо. Иззад хълма се видя и голямата червено-бяла игла на връх Ботев. Както изглеждаше на две крачки, така крачих час до нея в скучновато темпо.
От връх Ботев, та все надолу
И този път не развалих статистиката. Три от три – трето изкачване на Ботев и отново хващам ясно време. Купих магнитче за подарък на сина ми. Той много харесва дребни сувенирчета. Изпих едно кафе на слънце с хижаря на туристическата спалня, преди отново да се отправя на път.
На слизане срещнах най-малката планинарка, която съм виждал да изкачва връх като Ботев на собствен ход. Не запомних името ѝ, но беше на три годинки и половина! Оставаха ѝ двайсетина минути до върха, а досега не била почивала в самара на тате. Когато синът ми Стефи беше на същата възраст, сме ходили немалко по планини, но не съм се наемал на подобни предизвикателства. Тогава моят малък гигант вече бе твърде тежък за самар, докато това сладко създание пред мен изглеждаше като вейчица.
Много бързо стигнах до заслон Ботев. Отбих набързо вътре за едно шкембе. Беше рано за обяд, но реших да се подкрепя, че имах най-малко три часа до хижа Васил Левски. Щях да огладнея пет пъти дотогава. А филийките си ги пазех като десертче за изпът, така вкусни ми бяха.
Слънцето напичаше хубаво южните склонове на Балкана, които пътеката ми сечеше. Жареше само леко – не като онзи ден на Кръстците. Беше перфектният летен ден, а маршрутът благоприятстваше за разтоварващ преход. И за да ми стане още по-густо, той взе че мина покрай бистро поточе. Как да не хапна две от вълшебните филийки, докато хладината гали нозете ми?
Наслаждавах се на спокойствието и планинската шир, защото краят наближаваше. Още малко днес, утре до обяд и айде – кой откъдето е. Идилията допълваше стадо коне, които пасяха наоколо. Без да разкрива кой знае какви гледки, този пейзаж се помести задълго в съзнанието ми. Изкарах най-малко час и половина хипнотизиран. Чувствах, че мога да стоя с дни ако имам достатъчно отпуск. Ама нямам, и тръгнах!
Неприятна среща или не?
Разпръснах конете, които се бяха скупчили по пътеката, а тя продължаваше все така водоравния си ход. Всяка следваща крачка обаче усилваше притеснението ми. Това беше единствената мисъл, която ме тормозеше още преди да се кача на планината – старопланинските пастирски кучета. Досега минавах метър. От шестте стада, които срещнах по билото, само онова край хижа Незабравиха имаше пастирки. Но бях сигурен, че стадото край Петолъчката има. И че се спускат! Първо хижарят на заслон Ботев се оплака, че трябвало да използва щеките си. След това и приятелите на брат ми са се отървали само с неприятни спомени от срещата с тях. Сега идеше и моят ред.
С боязън и пълна бойна готовност, излязох на Петолъчката в местността Дюза. За моя огромна радост, там не само че нямаше следа от добитък, но и ме очакваше една от най-красивите гледки за цялото пътешествие. Даже за момент ѝ приписах първото място, но се сетих за Джендема от онзи ден, който надделяваше. Насреща Купена и Левски се извисяваха над долината на Стара река, а гората поглъщаше склонът отляво ѝ. Наглед обичайна планинска гледка, като се замисля – каквато съм виждал стотици пъти. Но тук, като че ли, цялата зеленина, която обвиваше старопланинските склонове, въздействаше върху усещането ми за красота. Помня, че се почувствах така, когато излязох на Превала по време на обиколката ми в Пирин. Вървя си аз, без да очаквам нищо, и изведнъж – бам, красота! Седловината беше широка, слизането – съвсем плавно. Гледката стоеше пред очите ми дълго време.
Въпреки че не срещнах пастирски кучета, останах нащрек. На един от отсрещните склонове мернах животни и си рекох, че може би периметърът на стадото е по-голям. Забелязах бивак, докато се приближавах. Когато бях на двестатина метра от него, от вътре да излезе човек, който яхна коня си. Бях достатъчно близо, за да ме чуе, и извиках „Хей, има ли кучета наоколо?“. Той ме чу, но изглежда не ме разбра. Повторих още по-силно, за да получа красноречивия отговор „Ми ‘де да знам, уе!“. Странна работа! За момент дори помислих, че стадото не е негово, но той пришпори коня по склона с кравите и започна да ги събира. Сами разбирате, че съвсем не ме утеши и отново пригодих щеките си в средство за самоотбрана.
След доста напечен един час, най-накрая напрежението падна от плещите ми. Подминах един обор и навлязох в гората, където последва стръмно спускане. Още в първите стотина метра правеше впечатление, че тук не е минирано от крави, за разлика от половината ми път досега. Йес, дойде краят на притесненията, но за сметка на това слизането подкосяваше крака. Добре че беше кратко и че преходът днес не се усещаше. На фона на безкрайното заобикаляне на хребетите под Жълтец и Млечния чал, финалното слизане до хижа Васил Левски ми се стори като миг.
Следобеда на нищото
Направих рутинните разтягания на припек и поседнах за малко на слънчевата поляна пред хижата. Не можех да преценя кое спокойствие беше по-голямо – онова на хижа Рай преди два дни или тукашното. Влязох и се разходих веднъж из хижата, уж да ме усети някой, ама не се получи. Вторият път също беше неуспешен, само че този път забелязах услужливо звънче, което ми помогна в настаняването. А то да ти е кеф – чистичко, подреденичко, че и банята вътре. Като си сам в цялата хижа, дори наровете изглеждат като царски покои.
Добре че интернетът не стигаше до моята стая, че сигурно щях да си разваля хубавата почивка на мозъка. Вчера свърших с книжката „Щастливците не карат колело“ и сега нямах занимание. Всъщност, в раницата носех „Великата рилска пустиня“, но на мен си ми беше старопланинско и не бях настроен за Рила. Отдавна не бях лежал цял следобед, без да правя абсолютно нищо. Дори записки нямах да нахвърлям. По едно време усетих, че в съседната стая се настаняват хора. Хубаво си е да има компания за питието, колкото и да искаш да избягаш от човечеството за известно време. В крайна сметка си останахме общо четирима, като за хубава раздумка привечер. И днес минах с една къса ракийка, че утре трябваше да гоня влак.
Не пропускай последната част („Балканът изпраща с усмивка“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!
