Прочети предната част от прехода ни в Пирин тук!
На следващата сутрин се успахме, ама мъжката. Вярно, че не бързахме, ама чак пък толкова… Пържените филийки привършиха едва към 11 без нещо. Добре че Тевно беше сравнително наблизо, но пък с Пифа имахме мераци и за Дженгал в същия ден. С темпото, неволно наложено след втория ден, нещата щяха да са на кантар към края на деня и Дженгала беше висящ. Ама, каквото Пирин покаже. Очертаваше се приятно ходене под топлите лъчи, които днес се разхождаха необезпокоявани по небето, без да има и едно облаче да ги притесни.
Към дефилето
Изпроводихме едно стадо овце край заслон Спано поле и потеглихме по пътя надолу. При Арнаутските гробища вече виждахме гребена на Каменишкия дял в далечината, под който трябваше да завършим деня. Ето че отново вървяхме през гора за пръв път от хижа Яворов насам. Щирока поляна с едва забележими, кръстосващи се пътечки, по която препуска тънко поточе на фона на пирамидалния исполин Мозговишки чукар. До такава гледка ни отведе гората. Честно да си призная, допреди вчерашния ден изобщо не си представях, че Северен Пирин предлага подобни изживявания на над 2000 метра надморска височина. Успокояващо живописни пейзажи не се връзват с представите за каменисти чукари, присъщи за този дял на планината. Но всичко това беше в наш плюс – колкото повече разнообразие, толкова по-вълнуващ преход.
Къде ни отведе гората
Залисани по заобикалящата ни природа рискувахме да пропуснем някоя пътека. Тук маркировката беше по-нарядко, доста пътеки се преплитаха, а Пирин не спираше да бъде захласващо обаятелен. Слънцето беше в зенита си и слънчевите лъчи сякаш пробиваха всеки един слой изпод якетата ни. Ето че имаше поне един бонус от бавното ни темпо – поне то не допринасяше за покачване на телесната температура. Въпреки това имаше нужда от разхлада и тя дойде като по поръчка. Приказна картина отпреди малко в нови багри, с разликата, че сега поточето си беше бистра река. И само да ги нямаше тези кравешки мини, дето омазваха пейзажа…
Хубаво е като има къде дасе разхладиш
След ободряващата почивка започна изкачването, но само за да може да го наречем така. Толкова плавно, че не се усещаше. Зад нас Кресненското дефиле, а наоколо ни зелени гъсталаци и високите огради на Чаирския циркус. Посъблякохме по нещо тук, че колкото и малък да е, пак си е наклон – помага да завриш. Дълъг бе проходът от клек, но най-сетне ни отведе до първото от Чаирските езера. А то изглеждаше поредното в България, чийто живот бавно достига до своя край, завладяно от жестоките блатни растения. Кратка, макар и леко болезнена отмора с мисъл за следващата фаза – там където идваше камъняка. Нямах търпение да стигна до Превала, ееей там, на няколко големи разкрача разстояние, защото знаех какво ни очаква. Е, знаех само на карта, но в главата ми изглеждаше грандиозно. Неусетно съм дръпнал повечко на Пифа и Вима, но нетърпението ме дърпаше прекалено бързо.
И е имало защо! Умът ми дори не е бил близо до подобна картина. Очакванията ми бяха несравними с шедьовъра насреща. Газей и Полежаните, Дженгал, Валявишки чукар, отдолу Превалски и Валявишки езера, надясно Мозговишки рид, Чаирски циркус, вляво Превалски чукар. Трябваше да седна за известно време, за да мога поема предложеното от щедрия Пирин.
Полежаните, Дженгал и Валявишки езера отсреща
Хич не ми се тръгваше, но ясната представа, че отвъд Мозговишката порта също ни очаква нещо подобно, задвижи краката ми наново. Последен слалом сред растителност и мека почва под краката за петнайсетина минутки ме отведе до просеката към портата по една морена. Каменица се подаваше загадъчно през цялото време, но ето, че и тя се откри, заедно с любимите съседи Яловарника, Зъбът и Куклите, подредени като аптекарски шишета.
Каменица, Яловарника, Зъбът и Куклите
Всякаква болка отминава, щом изкушението стои точно пред теб. Така се получи и при Вима. Сякаш не се сети за коленете си, когато видя отвесното метално въже, водещо към Валявишки чукар. Носталгията към този тип изкачване, присъщ за нейния Мавриций, явно притъпи болката и едва я озаптихме с Пифа. Това далеч не влизаше в плановете, а вече минаваше четири и половина следобед. С Пифа имахме да гоним Дженгал от Тевно езеро, а преди това се надявахме да сложим някой по-питателен залък в уста на заслона. Никакъв шанс да вместим каквото и да било в графика!
Тевно езеро и връх Момини двори
Ето го и Тевно! Лекият полъх набръчкваше водите му, колкото да разчупи уловените отражения. От друга гледна точка върховете в циркуса Белемето внушават чувството за непревземаемост, а оттук всичко изглежда толкова лесно и достъпно. Само Каменица продължаваше да всява непоклатим респект. А виж ги Кралев двор, Момини двори, Валявишки чукар – като малки хълмове от камък.
Умората все пак се виждаше у Вима. Личеше, че колкото и да е изкачвала, липсва този тип натовареност, какъвто има в българските планини. Разказваше, че най-дългият планински преход, който може да се направи на Мавриций, е около 6 часа в двете посоки. А само вторият ден тук беше двойно по-дълъг. Липсва практиката за многодневни преходи, която те кара да се чувстваш по съвсем различен начин. Затова и всяка нейна хапка от банския суджук изглеждаше толкова апетитна. Не че ние ядохме с по-малка охота, но тепърва смятахме да се доуморим. Дженгал ни чакаше, а до залеза оставаха два часа и половина – може би точно толкова, колкото бяха необходими.
Връх Дженгал
Не бързахме. Изкачване на всяка цена не бе никак наложащо. Приказките за Дженгал го обвиваха в зловеща обвивка, която ни бе подготвила за евентуално предсрочно връщане, предвид късното тръгване. Уверенията на хижарите, че до върха е около час, внесоха оптимизъм за постигане на целта. Оказа се, че оранжевите точки водят много бързо. Скачането по камъните на морените също допринасяше за бързото придвижване и след няма 45 минути седяхме с гледка към Валявишкия циркус в подножието на върха. Тънка и наглед стръмна пътечка водеше нагоре, но по всичко изглеждаше, че остава не повече от четвърт час.
Ако трябва да направя обзор на деня вероятно ще звучи нещо като „ден с мързеливо утро, красив обед, разтоварващ следобед и въздействащ завършек“. Този спестен половин час беше най-сладкият бонус към прехода, защото ни остави нужното време за качествено възприятие на завладяващия пейзаж. Съвсем близо бяха масивните Полежани, а под тях се стелеха Валявишките езера, които безмълвно ми заявиха, че следващият ми пирински преход ще бъде от хижа Безбог до хижа Демяница. Там в далечината се мяркаха и онези двамината първенци Вихрен и Кутело. От другата ни страна пък се ширеше дългото било от връх Сиврия до Бойков връх, а точно под нас заспиваше Сърцето на Пирин, завито от вечерната сянка на Момини двори. Тази вечер сънят ни щеше да е блажен.
Валявишки езера и в далечината Вихрен и Кутело
Слизането се оказа още по-спокойно от качването. Без бързане вървенето просто се получаваше бързо. Имахме си един останал час до залез, имахме си малко бонус от сумрака, имахме си и челници. Единствено това, че оставихме Вима сама на заслона, ни дърпаше да не изчакаме залеза на Дженгал. Постепенно слънцето запали околните върхове, докато ние полазвахме скалите към Белемето и тъкмо когато последните пламъци угасваха, приседнахме край брега на Тевно езеро, вперили поглед към утрешната цел – връх Каменица.
Прочети предната част от прехода ни в Пирин тук!
Прочети следващата част от прехода ни в Пирин тук!
Връх Каменица, зачервена от залеза