Един ден в Рая – Част 6 на пътеписа „Седмица край Ботев“

Ако си пропуснал:
Прочети петата част („Дългият път до Рая“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!
или
Започни „Седмица край Ботев“ отначало!

Да се събудиш в Рая

Събудих се и нямах търпение да погледна през прозореца. Лежах на леглото с най-красивата гледка! Трябваше само да завъртя глава на възглавница, за да зърна Райското пръскало. Едва сълзеше, но чарът му оставаше неповторим. В тази суша не очаквах да тече дори такава струйка. Не се сещах за по-добър начин, по който да започне денят ми. Бодро скочих и след десет минути се наредих за закуска. 

О, небеса, двойна радост тази сутрин – имаше и пържени филийки! Шест бройки, моля! На четвъртата вече преяждах, но бяха уникално вкусни! Човешка ръка не може да направи такива филийки – ни мармалад ти трябва, ни сиренце, ни дявол. Изпратих момчетата, които поеха по пътя си към Калофер, и в един момент се озовах сам на едно от най-посещаваните места по българските планини. Разкошно – аз, кафенцето, филийките и Райското пръскало!

Докато прелиствах книжката си „Щастливците не карат колело“, се замислих за блаженството да останеш сам със себе си. Героят в нея се отправяше сам на пътешествие с велосипед от България до Германия. Моята мисия беше много по-кратка, но пък на ходила. Общото помежду ни е, че ни харесва да го правим сами. Дава време и възможност да надникнеш по-дълбоко в себе си. Да се разсеяш от глъчката на ежедневието и да чуваш само собствения си глас. Да избягаш от чуждото влияние и да насочиш мислите си към своето съществуване. Когато имаш само една възможност за дълъг преход в годината, не ти се ще да споделяш спокойствието с друг. Разбира се, трябва да е добре премислено и подготвено доста разумно.

Райското пръскало

Днешната разходка се очертаваше кратка – до водопада и обратно. Първо се отбих да запаля свещичка в параклиса край хижата. Да благодаря на Господ, че е с мен, че ме пази и че ме дарява с тези незаменими моменти. И да го помоля да бди над мен още два дни. Прекръстих се и продължих. Стръмна пътека ме отведе до Райското пръскало за половин час. Тънка струя се стичаше по стометровата скала, но това беше всичко, от което се нуждаех – тихата песен на водата. Легнах върху канарата под пръскалото, затворих очи. 

Целият преход до тук, още от софийската гара, премина през главата ми за минута-две. Заредуваха се и други. Кои по-къси, кои по-дълги. Кои изминати пеша, кои изминати само наум. Замислих се също, че в този момент трябваше да съм някъде около Кобилино бранище. Да, в Рила! Помните ли за недостатъка да се занимаваш с планински преходи, който споделих по-рано? Та, моето първо желание беше Рила от изток на запад – от Костенец до Бистрица. Днес ми се падаше най-тежкия ден –  от Рибни езера към Мальовишко. По ирония на съдбата, се оказва най-лекия и приятен ден от текущия ми преход, в който имам време за ей такива мисли. 

Колкото и приятно да ме галеше слънцето, не успя да ме приспи. За сметка на това главата ми се пълнеше с приятни картини. Близо два часа се съм се зареждал от звуците на природата, време беше да се връщам.

Тийн парти на хижата

Когато слязох на хижа Рай, нищо не беше същото. Райското спокойствие се беше превърнало в адска гюрултия. Група от петнайсетина тийнейджъри оглушаваше местността. Веднага разбрах, че тази вечер няма да е като снощи. За щастие този път го приемах радушно. Най-тежкото беше отминало, а днес цял ден се наслаждавах на мързела.

Честно казано, съзнанието ми толкова се беше изчистило, че шумотевицата наоколо някак глъхнеше преди да стигне до ушите ми. А и по едно време младежите се поуспокоиха. Разпръснаха се – кой до водопада, кой по Купените, кой хванал гората, кой задрямал. Имах възможността да довърша „Щастливците не карат колело“ на тихичко. После ме домързя да се поразходя до Райските купени и погледах как момчетата правят совалки до гората и обратно, в търсене на клони. Неусетно купчината се натрупа в единия край на поляната, после пламна, погоря, след това затихна и накрая угасна. Моят пламък също започна да гасне и се отправих към възглавницата.

„Мале мила!“ – събудих се с тази мисъл посред нощите. Какво става по коридорите? Момчешки викове, момичешки писъци, тропане, блъскане, гонитби… Клане ли беше, родео ли имаше, битка ли се водеше – остава си загадка за мен. Ама какво нещо е – онзи ден обикновени раздумки в Добрила ме изкарваха от кожата, а сега хижата беше напът да се срути върху мен, а го приемах с усмивка. В крайна сметка тийнейджърите са деца, в чиято глава има само мисъл за забавления. Сякаш в нашата е имало нещо различно. Други трябва да са отговорни за реда в хижата. Междувременно ми изплуваха едни спомени от училищните екскурзии в Трявна. Сега разбирам как сме изглеждали отстрани на тази възраст. На 33 съм, а звуча като пенсионер. Ама като се замисля, децата наистина са два пъти по-малки от мен.

Не пропускай следващата част („Тарзановата пътека, Ботев за втори път и… надолу“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Версията на Вашия браузър е прекалено стара.
Моля, актуализирайте го или изтеглете друг браузър от тук.