Балканът изпраща с усмивка – Част 8 на пътеписа „Седмица край Ботев“

Ако си пропуснал:
Прочети седмата част („Тарзановата пътека, Ботев за втори път и… надолу“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!
или
Започни „Седмица край Ботев“ отначало!

Събудих се за последно в планината. Все още не знаех, че ме очаква толкова живописен преход, затова се подготвих за скучновато слизане през гора. Без особен ентусиазъм се заобличах и с още по-малък слязох да хапна. Дори пържените филийки днес бяха просто закуска.

Погледнах разписанието – имаше достатъчно влакове от Карлово за София. Това ми даваше известно спокойствие, но все пак предпочитах да хвана един от двата обедни. Слизането до Карлово трябваше да е около три часа. Дори с пътя до гарата и пауза за обяд, времето изглеждаше достатъчно, предвид че още нямаше осем. Обаче в един момент се оказах в ситуация, в която смятам кой вариант е по-бърз – дали да изчакам такси, или да ускоря крачката.

Първо стъпало надолу – към хижа Балкански рози

Взех си довиждане с новите ми приятели от снощи, които също се готвеха да тръгват, и се мушнах сред дърветата към първата цел – хижа Балкански рози. Както очаквах, маршрутът се движеше по скучновата горска пътека. Обичам горските пътеки, дори скучноватите, но все пак за тонуса е добре да се покаже по нещо. Сега знаех, че три часа няма да видя друго, освен дървета. Заедно с факта, че напускам планината след седмица по нея, крачех в сравнително минорно настроение.

Да, но Балканът отново мислеше за мен и започна постепенно да ме предразполага. Щом слязох до нивото на Стара река, скучноватата гора се оживи. Игривата водна струя лудуваше от камък на камък, за радост на ушите ми. Започнах да прескачам притоците и да сменям бреговете – тук мостче, там мостче.

Интересно е, че не бяха дървените, които ми правеха по-голямо впечатление, а тези от бетон. Бях забравил, че бетонно творение може да живее в унисон с планината. Но природата явно се грижеше за това. Беше посипала мъх по парапетите и листа по пътеката му, а пълзящи растения започваха да завземат прашните ъгълчета. Напомняше ми на Бали, където за пръв и досега последен път виждах това съчетание. Там мъхеста зеленина обвиваше всеки градеж в екваториалните гори и колкото по-навътре навлизаш в тях, толкова по-голямо надмощие вземаше тя.

Буките не приличаха на палми и щом подминех мостчетата, мислите ми се връщаха обратно в България. А тя си е също толкова красива, колкото и популярния остров. Определено времето минава по-бързо, когато наоколо е красиво. Не усетих кога стигнах до хижа Балкански рози. Виждайки я отвън, нямах големи очаквания за вътре. Но за втори път днес преценката ме подвеждаше. Останах много очарован от малката уютна хижа. Въпреки че не тънеше в лукс, личеше че е поддържана със сърце. Всичко изглеждаше подредено като по конец. Усещах топлина! Не идваше от голямата печка в ъгъла, а от всеки детайл в стаята, както и приветливото отношение на хижарката Таня.

Второ стъпало надолу – към хижа Хубавец

В хижа Балкански рози ми беше много хубаво и се отпуснах повечко от предвиденото. Тръгнах си нагласата, че следващото лято, живот и здраве, ще я имам едно наум за уикенд със семейството. На излизане срещнах дружината от хижа Васил Левски, която ме беше застигнала. С удоволствие щях да се възползвам от компанията им, но с по-ниско темпо и безбройните спирки за снимки и записки, времето никак нямаше да ми стигне. Затова още веднъж се сбогувах с тях и припнах напред.

В първите петнайсетина минути вървяхме почти наравно. Пътеката стана толкова живописна, че се спирах на всеки две крачки. Надолу реката все повече се уширяваше, което допълнително укрясяваше пейзажа, а слънцето се издигна над хребета, за да изпъстри допълнително картините. Пътеката непрекъснато се трансформираше и на всеки двеста метра имах чувството че навлизам в различна гора. Освен всичко имаше още от моите мостчета. Чувствах се като в приказка!

Продължавах напред, докато зеленото ставаше все по-зелено и кафявото ставаше все по-кафяво. Природата в тази част на маршрута разсея съмненията ми отпреди малко. Вече нямах едно наум, а бях напълно сигурен, че следващото лято ще сме тук ако коронавирусът позволи. И това още преди следващата находка по пътя, която подпечата официално идването ни – гробът на Баба Меца. Да, точно това беше изписано на кръста, забит над купчина камъни – „Тук почива Баба Меца стръвница – 195* г.“. Така и не разбрах коя е точно последната цифра – 0, 6 или 2 – но нямаше значение. При всички положения петгодишният ми син Стефан щеше да се развълнува много от тази среща. Сигурно ще ме пита за годината, но ще я оставя като загадка, която сам да разгадае.

Преходът ми до хижа Хубавец продължи в същата хармония. Картините продължаваха да се менят постоянно, докато се прехвърлях от бряг на бряг. Балканът ме изпращаше с усмивка!

Трето стъпало надолу – към Карлово

В хижа Хубавец не се бавих много – нямаше какво да ме задържи дълго тук. И отношението, и обстановката вътре контрастираха рязко с тези на Балкански рози. Моите хора отново ме застигнаха, но този път за последно. Финално сбогом и се запътих към Карлово.

Вълнувах се отново да попадна сред пищните горски пейзажи. В началото се случи, но този път само за десет минутки. Природата явно се беше изчерпала. Нататък беше хубавичко, но – толкова. Това ми даваше повече предпоставки да обръщам внимание на часовника. Минаваше единайсет и то не с малко. Голямо снимане е паднало, голямо чудо! Ясно беше, че няма да хвана по-ранния влак, но и без това вървях с такава нагласа. Стигаше с час по-бързо до София, но пък аз исках да се забавя с връщането си към ежедневието. Рядко събирах повече от час за четене без прекъсване, а сега, с втория влак, ми идваше като бонус към трите часа на първия.

Вчера може да не бях настроен за „Великата рилска пустиня“, но днес с удоволствие щях да прелистя пътеписите Дядо Вазов. Половината книга прочетох преди две години, когато ходех именно из Рилската пустиня. Така и не я довърших после, въпреки че си бях набелязал пътеписа за Алабак. Книгата не е най-грабващото четиво, което е минавало през ръцете ми, но ми харесваше. Обичам перспективата на планините, когато още са били наистина непристъпни. Когато не всеки е смеел да тръгне към Рилския манастир. Когато Мусала не се е изкачвала по чехли за няколко часа и още е била в пределите на Родопите. И когато тренът е бил най-удобното средство за пътуване. Днес отново щях да се върна към тези времена.

Първо обаче трябваше да стигна до гарата в Карлово, а до нея имах сигурно час и нещо. Постепенно започнах да усещам жарта на равнината, която се процеждаше през тесния каньон на Стара река. Пътеката ми напомни, че още съм в планината. Започна се едно безкрайно скалисто нагоре-надолу, та чак изпитах дежавю от онзи ден на Кръстците. Само дето ми липсваха панорамните гледки на билото. Най-накрая стигнах до етап „само надолу“.

На бегом до гарата

Беше дванайсет и десет, когато усетих асфалт под краката си! Влакът тръгваше след 45 минути, а GPS-ът показваше 40 минути пеша до гарата. А не бях ял, нямах и за ядене. Засилих крачка и започнах да ровя из интернет за такси. Нямало таксиметрова фирма и открих два телефона. Единият беше изключен. Разбира се, как няма да бъде изключен?! Йес, вторият ми вдигна! Къде съм се намирал? Не знаех. Само можех да отбележа, че се движа по дълга пешеходна улица. Можел да дойде след около половин час – трябвало да се оправи и да излезе… мале мила.  По-добре да не беше вдигал. Като слушах ентусиазма му, не ми се щеше да разчитам на това обещание. Пък и вече бяха минали пет минути – излизаше същата работа. С това темпо сигурно щях да се кача на влака преди той да стигне до колата си.

Така и стана. Въпреки че изгубих цели две минути да си взема нещо за хапване по пътя, пак стигнах до гарата петнайсет минути по-рано. Имаше време и за кафенце, и за десерт – една от онези хубавите принцеси. В бързането, бях забравил да си налея вода на хижа Хубавец, та жената от кафенето ме гледаше странно като поръчвах три големи бутилки до София. Погледът ѝ беше още по-изненадан, когато ме видя да хвърлям едната празна, още преди да е готова принцесата ми. Сит и напоен, завърших тази седмица край Ботев.

1 Коментар

  1. Тази пътека покрай,, Стара река е прекрасна. Правила съм я по два маршрута първия път на горе и ми се видя чудесна.. Вторият път след 3 месеца надолу и си мислех че в тая посока реката няма да е така интересна.. Голяма беше изненадата ми.. Установих, че надолу, по посока на течението се оказа още по красиво 🥰

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Версията на Вашия браузър е прекалено стара.
Моля, актуализирайте го или изтеглете друг браузър от тук.