
Този път щеше да ми е тежко. Карантината и работата от къщи бяха вплели здрави нишки мързел в мускулните ми влакна, а някои от следващите дни в Стара планина изглеждаха предизвикателно. Едва ли сутрешният крос в последните десетина дни е върнал формата ми от миналото лято, когато тъпчех с дни из Рила и Пирин без особени затруднения. Но познавах добре тялото си, а то познаваше добре планината. Вярвах му и знаех, че дори по инерция ще изкара няколко дни около връх Ботев.

Прелиствам разписанието на БДЖ за утре с направление София-Сопот, докато чакам пътната помощ. Три часа по-рано плановете ми се промениха, когато колата изгасна на прибиране преди тунела Витиня. Изкара до Ботевградско (тук усещах символика) шосе на ход и край. Вече е 22:30, а аз тепърва трябва да стигна до вкъщи и да търся план Б. Да не говорим, че и раница имаше за стягане. Но пак се радвах, че ме споходи малкият дявол. Можеше да изгасне още на Разград или Бяла, нали?

Фортуна обаче реши да ми се реваншира за неочакваната авария. Влакът за Карлово тръгваше почти на обяд, което ми даде възможност да стягам багаж до към 2:00 посред нощ, да имам време да се наспя и да напазарувам сутринта онова, което ми липсва. Но най-вече ми даде свободата да почина и почета, докато железният колесник трака неуморно под краката ми. Бях набелязал книжката на един колега пътешественик „Щастливците не карат колело“, която изглеждаше леко четиво, като за пътуване, и най-накрая дойде нейният ред.
От София до Национален парк „Централен Балкан“

Скоро отляво ми се занизаха възвишенията на Стара планина, а отдясно – тези на Средна гора. Усещах планината все по-силно и по-силно. Мина година, откакто бях за последно нависоко. Може би се досещате какво е чувството на един планинар, който от година не е стъпвал на повече от 1500 метра надморска височина. Всъщност, бях усетил високото преди месец на Белмекен, ама един ден смята ли се? Докато започнеш да поемаш от спокойствието на природата и трябва да слизаш в шумотевицата.

Столник, Саранци, Златица, Пирдоп, Антон… и до тук. Заради ремонт по линията се преместихме в автобус, който отби до Копривщица и Клисура преди да акостира в Карлово. Слушалките ми останаха в багажното отделение с раницата и често мислите ми се отклоняваха от четивото към фолк хитовете по радиото и хорските разговори. Поне се позабавлявах с отвеяната двойка на предната седалка. Чак след Копривщица осъзнаха, че се връщат обратно към Карлово. Не били разбрали, че трябва да се прикачат на Антон за София, при все че ти го казват на касата, на качване и на слизане. А на Антон чакахме 5-10 минути онзи, който си е забравил багажа в отделението за София, и 4 пъти повикаха вътре и отвън автобуса дали има някой, който не е тръгнал за влака. „Ми, не знам какво става. Връщаме се в Карлово, това става. Трябвало да се прикачваме нещо някъде, в някакво село. Не разбрах какво има предвид.“ – троснато се оправдаваше момчето след разговор с шофьора и бързаше да си сложи слушалките, докато приятелката му сипеше ругатни по него.
Първоначално идеята ми беше да повървя от Карлово до лифта в Сопот, но така жарко напичаше, че щях да се пека на бавен огън по асфалта. План Б беше такси, но касиерката на тоалетните на гарата каза, че в без петнайсет идва четворката, която върти чак до другия край на Сопот. А аз трябваше да стигна точно до другия край на Сопот. Имах достатъчно време дори за бързо кафе и една принцеса. А то каква принцеса беше… да я изядеш заедно с пръстите.

Една дама в автобуса ми каза, че трябва да сляза на обръщалото – спирката след нейната. Оттам пътечка ме отведе за петнайсетина минути до лифта. Ако колата не се бе развалила, щях да вървя пеша под него, но влакът ме доведе до тук в късния следобед и денят нямаше да стигне. Гледайки от лифта към пътеката отдолу, за втори път днес се радвах, че джипката угасна снощи.
Най-накрая гледах отвисоко! По-високо от мен бяха само парапланеристите Прашният въздух ограничаваше погледа ми, но отвъд мъглявината различавах извивките на Родопите. Не бързах за никъде, но шумът от машините на лифта ехтеше в съзнанието ми като метална тояга, която ме пришпорваше да тръгвам нагоре. Втурнах се да бягам от нея, забравяйки че по такива наклони се бърза бавно. С дълбока въздишка прекрачих прага на Национален парк „Централен Балкан“, където стрелките ми даваха две възможности.
На първа среща със старопланинските пастирки

Нали за разлика от обикновените хора, които ходят за удоволствие в планината, аз съм тук и по задължение, трябваше да избера левия път – към неработещата хижа Незабравка. Макар запустяла, за мен беше важно да разбера какво представлява (или е представлявала някога). До нея ме отведе широк горски тунел. Не знаех какво да очаквам и направо онемях, като видях високопланинска хижа на 20-30 минути от лифт с такава база и капацитет, да служи като обор за стадо крави. Сред дърветата край хижата се различаваха дървени постройки. Надничайки към призрачните бунгала, си представих какво уединение са предоставяли навремето, закътани дълбоко в гората. А сега просто чакаха следващия или по-следващия дебел сняг да ги затрупа завинаги.

Насреща беше първата ми среща със стадата по старопланинските висоти. Младо пастирско куче наостряше уши срещу мен и следеше всяко мое движение. Нямаше нито как да направя едничката снимка, която ми беше нужна, нито как да се добера до жадувания чучур. Пусто му, трябваше да цъкна поне веднъж. Без вода щях да изкарам до Добрила, макар че не бях пил от гарата насам. Заходих бавно през гората, после покрай една постройка. Всеки път, в който хвърлях поглед към кучето, то стоеше в една и съща поза и все обърнато към мен. Като статуя, която невидима сила премества, щом обърнеш поглед.
Йес! Откри се пролука за снимка. Щрак! Така… остана малко до водата, но наблизо бяха и кравите. Дали овчарката щеше да ми позволи няколко големи глътки? Изглеждаше ми сякаш сме се сприятелили само с поглед, затова реших да опитам. Все пак си знам – пастирските кучета не хапят, а само докарват стрес. С всяка крачка получавах бонус точки смелост и дори в главата ми вече се прокрадваше налудничавата идея за пътечката зад хижата, която ще ми спести двайсетина минути. Бавният чучур ми остави достатъчно време да проуча периметъра и бързо ме отказа от пътечката, при вида на още две овчарки, които дремеха малко по-нагоре по пътеката. Мирувай си, Панайоте, че ще вземеш да си скъсиш живота с многократно по двайсет минути. Върнах се до разклона и поех по пътя към дълбините на Стара планина.
Не пропускай следващата част („На хижа като на хотел“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!
