Гребенът на Пирин се издигаше далеч над нас, но утре всичко щеше да е далеч под нас! Сега се качвахме на таксито долу в Банско, а след 15 минути и 30 лева вече сме в местността Бетоловото и от хижа Яворов ни делеше само час и половина припкав ход. Бяхме леко назад с времето, а то течеше неукротимо. Пренебрегнахме обиколния черен път, за да хванем по-кратката жълта пътека до хижата. Добре се движехме, но след около час над циркуса се струпаха лоши облаци. Десетина минути по-късно прокапа, но гората безпроблемно ни пазеше от лекия дъждец. Забързахме крачка, доколкото бе възможно, но така и не успяхме да се спасим.
Бурята се разяри само след десетина минути. Оттам насетне беше като на филм. Гръмотевиците трещяха мощно и страховито се приближаваха. Защо ги имаше изобщо? Трябваше да бъде само дъжд! Ослепителни проблясъци озаряваха притъмнялата гора, докато над нас се сипеше водната стихия. Всички сили не стигаха! Трябваха още! Знаех, че остава съвсем малко до хижата, но положението се влошаваше. Наглед беше обичайна лятна буря, но Вима извика:
– Какво ме удря така силно по цялото тяло?
Как се стигна дотук?
Прогнозите бяха за дъждове следобед и гръмотевична буря късно вечерта. А плановете ни бяха разграфени стриктно под час. Пифа и Вима почиваха в Черни Осъм, а аз в събота бях на близките старопланинци Купена и Левски. В неделя рано сутрин слязох от хижа Амбарица и ги забрах. Тежка буря ни забави в София, където трябваше да оставим Ивайло – моят спътник от Стара планина. След това два пъти ни спряха за рутинна проверка. За капак се разговорихме точно край Симитли, а аз улисан пропуснах отбивката за Банско и минаха петнайсетина минути, докато се усетя. Айде и още толкова връщане! После се залутахме в търсене на паркинг в Банско. Абе, общо се получи, че сме час и нещо назад! Затова беше и цялата припряност по пътеката към хижа Яворов.
Началото не пътеката към хижа Яворов
Отново към бурята
Връщам се отново в окото на бурята. Вима уплашено потърси отговор на въпроса какво изведнъж я зачука така яростно. Имаше някои неща, които тя не знаеше и никога не бе виждала. Едно от тях в България наричаме „градушка“. Как така някой не е виждал градушка за повече от 30 години? Просто – остров Мавриций, откъдето тя е родом, се намира в Индийския океан край Африка! Обещах й да се сетя за думата на английски, щом стигнем, че сега други работи ми се въртяха в главата.
Точно 15 минути! За толкова ни хвана бурята. Не че имаме оправдание за късното тръгване, но дори едно от забавянията да не се беше случило, сега щях да обяснявам на Вима какво е градушка, наблюдавайки я спокойно през прозореца с бира в ръка. Тя едва дишаше на прага на хижата, докато Пифа беше потресаващо притеснен – все пак той я беше въвлякъл в това още с купуването на билетите от Мавриций за България. А в момента тя стоеше подгизнала на температура много по-ниска от абсолютните рекорди за студ на нейния остров.
Излизане на пирнското било
Не мислех, че ще продължим по плана, макар да даваха цялата следваща седмица без грам вероятност за валежи. Лъжех се! Вима се оказа доста по-корава от очакваното и показа, че 45 кг. имат повече тежест от привидното. На следващата сутрин бодро крачеше към пиринското било, очаквайки висини, до които никога не беше стигала. Тя ги беше стигнала още в Банско, което е по-нависоко от най-високата точка на нейната страна, ама карай.
По ръба
Крачехме уверено по Крастовия ръб без да бързаме, наслаждавайки се на вълнуващия маршрут, хубавото време и красотата на Пирин. За момент екзотичната ни спътница отново вся смут в редиците, като доложи, че диша малко трудно. Основните ни притеснения преди да тръгнем бяха свързани с ниските температури в планината, но други детайли, за които дори нямаше шанс да се сетим, изглежда щяха да бъркат плановете.
За щастие дробовете й бързо се адаптираха към надморската височина и с радост посрещнахме следващата изненада по пътя. Според една българска гатанка, това, което „царя от пътя отбива“, е боровинката. Да, но ако ставаше дума за африкански цар, гатанката можеше да има друг вид и отговорът щеше да е различен. Сняг! То не бе радост, не бе чудо. И как няма, след като по целия маршрут имаше само две петна сняг, по педя на педя, които дори не бяха стъпкани. Ето и точните думи на Вима след първата си среща със снега: „Това осмисли всичките 5 дни, още преди да сме ги изминали“!
Първата среща на Вима със сняг в живота й
Продължихме в настроение, твърде отдалечено от мисълта за вчерашните несгоди. Облаците ту прииждаха, ту си отиваха и често потъвахме в тях. Подминавахме върховете с неприсъща лекота, а отвесните участъци бяха по-скоро като атракция. Разложки Суходол, Баюви дупки, отсреща следваше Бански Суходол. Седнахме за почивка в заслон Кончето, но почивката беше по-пълноценна на метри над него. Там, където се пресичаха всички гледки. Пейзажът насреща предлагаше първенците на Пирин Вихрен и Кутело, но преди погледът да стигне до тях, се плъзгаше по тънък ръб.
Следващият етап от прехода минаваше по Кончето. Звучи като комерсиална притурка към всеки разказ, но няма как да го пропусна. Не мога да отрека, че колкото и да е обезопасено, те изпраща с неописуема тръпка, която е плъзнала по всеки нерв на тялото и възнамерява да се настани трайно в съзнанието ти. Не бих могъл да си представя колко притъпена би била всяка емоция през претъпканите уикенди, но и не искам. Днес е понеделник, нека се насладя на това! Преминават само 6 души освен нас, колкото да усетим, че възхитата е всеобща.
Под Кончето
Полека подсичаме Кутело с мисълта за връхната точка на днешното начинание – Вихрен. Слизането към Премката обаче успя да пречупи Вима физически. В Мавриций тя не пропуска възможност да изкачва планини. Пирин обаче се оказва доста по-различно натоварване за нея.
Вихрен от Премката
Докато Пифа щадеше претоварените й коленете, придържайки я по пътя надолу, разбирам, че тамошните планини са с далеч по-малки мащаби, техничните и разбиващи коленете участъци са доста по-малко и преходите нямат такава продължителност. Основната трудност по техните маршрути са изкачванията тип Виа Ферата, което означаваше, че тя не е изпитвала нищо подобно на това днес. Е, очевидно нямаше да се похвали с почти три хиляден Вихрен, но никому не е нужен излишен героизъм.
Темпото ни позволи да стигнем до хижа Вихрен почти на смрачаване. Обясних на Вима, че не е нужно да обикаляме Пирин на всяка цена и спокойно можем да спестим от паркинга в Банско като слезем още утре. Тя обаче добре знаеше какво се случва с коленете й, затова Пифа изглеждаше доста по-притеснения от двамата. Гелът и почивката щяха да помогнат, уверяваше тя. Още повече, следващите два дни се очертаваха като отмарящо ходене, така че всичко беше в реда на нещата. А сега си хапвахме спокойно с мисълта за Синаница и Спано поле.
Прочети следващата част от разказа за обиколката в Пирин тук!
Тодорка преди залез и хижа Вихрен под нея