В летните жеги, най-подходящите места да прекараш времето е или да влезеш в морето, или да отидеш в планината, да вдишаш планински въздух и да се насладиш на свежестта на някой водопад, да докоснеш с ръце и крака кристално пъстрите езера в планината.
Забелязах, че се организира разходка до Еленино и Урдини езера и бързо се включих в групата за там. Времето естествено бе на наша страна. Сложих си очилата, намазах се против изгаряне, нарамих раниците и с усмивка на лицето потеглих към мястото на срещата. Тръгнахме две-три коли, а пред ЦПШ Мальовица се увеличихме. И с бодра крачка след сутрешното кафе потегляме към хижата под зоркия и величествен поглед на Мальовица. Издигнал снага високо сред синьото небе, огрян от юлското слънце. Очакваше ни прекрасно време за високопланински туризъм. След по-малко от час бяхме на хижа Мальовица. В главата ми изплува текста на любимата песен на най- запалените туристи. „Там в планината сред дивни върхове, крие се връх в небесата той се Мальовица зове….”
Върнах се в реалността. Всеки сваляше по някоя дрешка, глътка вода, снимка тук там. С нови сили и в индианска нишка потегляме към Елениното езеро. Не е нужно да споменавам, че красивите Мальовици ни гледаха, почти докато не минахме втората тераса, чак тогава други гледки ни привлякоха вниманието. Например снагата на връх Рилец, както и в далечината върховете около първенецът на Рила, както и самият той. Макар че облаци му правеха сянка.
Върволицата от туристи не секваше. С няколко кратки почивки и сме на Eлениното езеро. Чисто, бистро и омайно. Не можем да пропуснем без да си направим снимки за спомен пред и около него. А високо над нас се извисява Еленин връх. Надолу гледам точката на хижата, усамотена насред мальовишката долина. Скален орел си направи обедната разходка, ей сега да бяхме орли, какви гледки само щяхме да виждаме!!! Скоро една част от нас бе на премката преди да стигнем отклонението за Урдини езера, на изток се вижда Мусала, на запад Мальовица с първите човечета, в краката ни насреща вечният Рилски манастир, сгушен в гъстата борова гора. А някъде в далечината се виждаха днешната изходна точка, както и самоковските села Маджаре и Говедарци.
Предстоеше ръбчесто ходене, докато стигнем до основната пътека за прекрасните езера. След няколко минути, вече стигнах до обширното било преди върха, предпочетохме да обядваме тук. Задуха вятър и бързо-бързо се преместихме малко по-надолу – на завет. Времето ни се разсърди нещо. Но все пак не ни пусна дъжд, нито скри гледките с мъгла. Ракийка, салатка, сладко, солено, стана ни благо и приятно на всички на фона на Рилските прелести. Какво по-хубаво от това?
Около 30 минути по-късно засилихме по полегатия склон. Човек би казал, че това е друг връх. Вятърът принуди други да търсят по-бързо завет и падинки, както и ръкавици да си сложат. Аз сложих качулка, извадих фотоапарата си и за миг направих няколко кадъра. Забързах се! Не бих могъл да назова всяко връхче с името му. Мога само да се възхищавам на красотата на великата рилска пустиня.
Гледах да стигна дружината. Предстоеше ни обиколка на езерата, а околността не се бе променила откакто бяхме заслизали. Все едни и същи гледки, видени от други ъгли. Диви, омайни, очарователни. Увеличихме се с още трима, бяха тръгнали за същото място, но в крайна сметка някъде се отклониха, а ние със стегнато темпо съкратихме пътечката и напряко към първото от Урдините. Тук имахме среща със стадо диви коне, а някои имаха щастието да видят и диви кози, но всичко се сливаше в едно, и така не успях да ги зърна.
Гьолче бе едно от първите езера, разочаровах се че така е пресъхнало и оставено. Вече сме в циркуса на Урдините езера. На пръв поглед не може да се забележи видима пътека, но все пак криволичи покрай всяко едно тясна козя пътечка. Вече сме на следващото. Казва се „Удавника”, скътано между върховете наоколо. Сипеи, тучна зелена трева, клек, на който като стъпиш краката подскачат. Бистрата, чиста вода, изглежда като току-що паднала сълза от нечие лице. Тук тишината с нож да я режеш, няма вятър. Единствено нашите гласове се чуваха. Гледам, снимам, и не откъсвам поглед от тази прелест. А зная, че има още да видим, вървейки надолу. Далече сме, високо сме!!!!!
С бързи крачки прехвърлихме поредния склон и се отправяме към следващото омайно езеро – Рибното. Разбрах, че езерата са общо шест, като едно от тях все пак не трябва да се бърка с „Рибното езеро” от добре познатите ни Седемте рилски езера, посещавани многократно от хиляди туристи. Та, в сладки приказки и шеги, вече сме пред Рибното.
Трябва да спомена, че Урдините изумрудено бистри езера са рядко посещавани, тъй като са малко по-навътре в планината и сравнително трудно се достига до тях. Намират се между връх Дамга (Вазов връх, 2670 м) и Додов връх (2661 м). Може би има рибки в него и затова така се казва или кой знае защо?! И туй бе приятна гледка за очите за душата. Смятам, че и на което езеро да спреш може да си опънеш палатката, да се наслаждаваш денем на красотите наоколо, а вечер на звездното небе, което е по-близо до теб. Да разказваш приказки на дивите животни например.
Към следващото езеро „Малка паница” пътечката се нижеше покрай една отвесна скала, а надолу погледът ти се губеше в безкрайното планинско море. С малко помощ всички преминахме опасния участък, приятната топлина на слънцето постепенно започнах да усещам върху гърба си все по-малко. Макар все още да бе сравнително високо преди да се скрие за високите зъбери на планината. Отдавна Мальовица изглеждаше като едно обикновено връхче сред хилядите тук.
Отправихме се към „Голямата паница” – така изглеждаше чистото езеро. Чуваха се звънци, но ако не си напрегнеш очите няма да забележиш стадата коне по планинските страховити чукари. Не казвам, че върховете тук са като гранитните върхове по Пирин, но все пак тръгнеш ли към някой връх трябва да си внимателен. Има сипеи, туфи трева, които лъжат краката ти, няма дървета за които да се хванеш, трябва да се пълзи. На кончетата им е лесно, имат си копита и волно препускат и се катерят. Ние се запечатахме и на туй оче от Урдините преди да слезем в долината на Урдина река и все пак да изберем как да се приберем.
От толкова красота и дива природа из Рила, не държахме веднага да слизаме надолу още. В долината зърнах стадото коне, които пасяха и надигаха глави за видят другото стадо дето се мъчеше по баирите. След като се снимахме за спомен и пред „Малката паница”, решихме да продължим надолу по нетрадиционен начин. Слязохме на нещо като стъпало, но без възможност нито да се върнем назад, нито, на пръв поглед, да продължим надолу. Разделихме се на две, за да търсим начин да слезем в долината на Урдина река.
За всеки бе ясно, че ще се прибираме по тъмно. Поне да е покрай реката, а не през сипеите и стръмнините. За щастие след малко разбрах от другарите си, че е намерен изход от тази ситуация. Малко труден и с голяма доза внимание трябваше да слизаме. Поехме отляво по едва видима пътека, която слизаше надолу през сипеи, туфи хлъзгава трева и камънаци. Обширната поляна с пътеката към Яворова поляна бе доста далече. Над нас се извисяваха стръмните склонове, отпред и отляво ни наблюдава още по-красиви и същевременно недостижими от наша гледна точка върхове. Бяха покрити с тревица, борчета, хвойна. Бяхме джуджета сред Рилската омайна природа. В дома на животните.
Слизането е бавно и много внимателно. Кой по дупе, с ръце, с крака. Както споменах по-рано в разказа си, слънцето все повече бягаше да си ляга. Около 1:40 ч може би сянката на планината ще ни покрие, а още се свличахме. Повечето от дружината бяха слезли и ни чакаха. Аз бавно пристъпвах, за да не стане някоя беля накрая. Бавни, но непримирими. Няколко туфи и клек и се събрахме до реката. Обърнах се назад и се хванах за главата какво преодоляхме!!!!
Отпочинахме малко и с умерено темпо поемаме към Яворова поляна. Стадото крави се отдръпна, за да направи място и полека покрай реката вървим. Тясната пътечка бе приятна. Беше някъде към 19:50 ч. В гората ставаше мрак, само най-високите връхчета бяха огрени от червеното топло кръгче. Помислих си, че изневиделица ще изскочи някое диво животно и ще ни поздрави. Замириса на дим. Току пред нас се появи малка поляна, а на нея семейство приготвяше вечерята си. Бяха на палатка до реката. Чудно място си бяха избрали. Представих си го аз как се чувствам така.
Преминахме като влак. Малко по-надолу пак на подобна полянка, цяло семейство с деца бяха на бивак. Децата се затрудниха да ни преброят. Казахме им колко сме, пожелахме им приятно изкарване и поехме по своя път. Ставаше все по-тъмно. Някои забързаха, други забавиха, аз и още двама-трима вървяхме равномерно. Умората си казваше думата. Трябваше още малко сили да съберем. Надявах се, да не стигам до включване на осветление. Реката си тече, гората стана мрачна, а за някои страшна. Но тишината бе приятна и собствените си мисли сега нареждаш в главата си. Луната се показа, но виждах къде вървя.
След около 30 минути достигнахме местност Яворова поляна и вече чувах гласовете на другарите ни. Чакаха ни на беседката. Включихме фенерчета, челници. След нас имаше още, но решихме да ги изчакаме на паркинга до колите. По черния път с подвиквания, за да не газим в локвите, след 45 минути стигнахме до едно отклонение, което щеше да ни изведе на асфалта. С включени фенерчета, лека-полека през боровата гора, под звездното небе и големият сумрак, стъпихме на пътя.
Точно в 22:15 ч седнахме на пейка пред една кръчма, за да отморим и изчакаме останалите другари. Разделихме се повечето с усмивка на лицата, заредени с големи дози адреналин и положителни емоции, пожелахме си приятна вечер и до следващият път. Малко след полунощ си бях у дома. Този ден дълго ще го помня, както аз, така и почти всички. Днес бе един невероятен преход сред омайните Урдини езера в очарователната Рила планина.
