Ореолът на Пирин /Част 4/ – изкачване на връх Каменица и слизане към хижа Безбог

Прочети предната част от прехода ни в Пирин тук!

Миналата нощ умората беше победила Вима, докато ние скитахме по Джангал и тя беше заспала преди да успеем да я запознаем с опасностите по българските хижи, които понякога налагат използването на спален чувал. И ако предните три вечери се къпахме в лукса на Яворов, Вихрен и Спано поле (в сравнение с общата спалня на заслон Тевно езеро си беше лукс, да), тази вечер нямахме късмета да се паднем в по-прилична стая. Вероятно усетили екзотичната храна, дървениците са нападнали здраво нашата африканска приятелка, пирувайки с нейната плът. Щетите изглеждаха доста сериозни, което тутакси наложи промяна в плановете за деня. По първоначален замисъл днес трябваше да си минем спокойно по Каменица с Пифа, евентуално следобед да обиколим върховете край Тевно езеро, а на следващия ден лека-полека да слезем до хижа Безбог. Сега всичко се свиваше в един ден и от върховете в плана оставаше само връх Каменица.

Първият проблем беше, че тази сутрин се бяхме събудили по стария план и вече минаваше 8:00, вторият – че Каменица не е връх, на който се бърза, а третият – че слизането към Безбог е сериозен бич за краката. Имаше и един позитив – Вима щеше да почива, докато с Пифа сме на върха, за да запази коленете си. Знаехме, че откъм Малка Каменица върхът отнема поне два часа и половина и по никакъв начин не мислихме да пришпорваме нещата, за да не си останем горе завинаги.

Към връх Каменица

Сутришна Каменица

Препуснахме по кратката равнина към Кралевдворската порта и бързо стигнахме до подножието на Малка Каменица, но оттук започна да става интересно. Наклонът драстично се увеличи, а пътеката се сви рязко. Виеше се като змия по скалистия склон, обикаляйки ту от едната страна на хребета, ту от другата. Вече беше нужна пределна концентрация, защото нямахме право на грешна стъпка. Едно подхлъзване и всичко свършва. Движихме се по отвесна скала, която едва ли щеше да прости момент невнимание. Хубавото беше, че почти винаги имаше здрава опора за сигурен хват. Там където нямаше камък, все някоя хвойна ни подсигуряваше. Тази помощ даде допълнителен тласък за успешното изкачване на Малката Каменица, чието име не бива по никакъв начин да подлъгва. Мога откровено да кажа, че си е опасно и лично по мое мнение подстъпът към връх Каменица беше много по-лесен. Още преди да тръгнем за насам си знаех, но вече бях абсолютно убеден, че слизането ще е от другата страна.

Циркусът Белемето и Тевно езеро от връх Малка Каменица

Разбира се че поседнахме на върха за известно време. Тук си е красиво и колкото и сгъстени да са плановете, не можеш да отминеш просто ей така. След кратък отдих заслизахме надолу. Оле, то имало толкова слизане, колкото беше изкачването. Това никога не е добро предзнаменование за краката. Позитивното в случая беше, че надолу нямаше големи опасности. Пристъпихме иззад Каменица и атакувахме в гръб.

Иззад връх Каменица

Опасностите се разредиха, но въпреки това не губехме фокус. Последва една по-гладка скала, но без да създава проблеми. Нарочно изпуснахме първата възможност за излизане на билото, че на картата пишеше лоши неща. Без да искаме пък сме изпуснали и втория, за да се озовем на стръмен сипей, който водеше стремглаво нагоре. Додрапахме до стабилна почва, после малко по туфести стълбички и ето че връх Каменица е само на минути разстояние. С непоклатима увереност изминахме последните метри до каменистата шапка на върха. Изглеждаше сякаш някой беше струпал купчина канари отгоре, но по-интересно ми беше, че котата на върха беше няколко метра по-ниско – на най-високата почвена точка.

Обратно към Тевно езеро

Нямахме много време да се радваме на Каменица, нащракахме набързо по някой друг спомен и забързано се спуснахме по склона откъм Яловарника. Определено беше в пъти по-безопасно. Слизането беше лесно, но все пак внимавахме с неравностите. Дали беше минал и половин час когато стигнахме до Беговишкия превал? Откъде ли идеше този отровно зелен цвят на езерото долу? Докато минавах покрай него се оглеждах нещо да не изскочи всеки момент от него и се питах дали свети нощем.

Малко по-надолу се откри Мозговишка долина, която досущ приличаше на Спанополската. Мозговишка река се виеше между двата рида, а стадата спокойно си пасяха в средата на тази картина. В такива моменти се замислям дали не ми се ще да бъда пастир. Цялото това блажено спокойствие – само за теб.

Мозговишка река през Мозговишка долина

Преминавахме по тесни пътеки, обширни морени, просторни ливади, край скали и езера. Пътят ни криволичеше първоначално все надолу, след което започна да се издига към Белемето. Ето че се видя и шапката на заслон Тевно езеро. Вима ни чакаше с книга „Български народни приказки“ (на английски) в ръка, седейки край озарените води на самото езеро. Увери ни, че е починала добре и така изглеждаше. Багажът чакаше стегнат и само гладът ни спираше да тръгнем тутакси към хижа Безбог.

Заслон Тевно езеро се подава

За съжаление винаги се намира нещо, което да помрачи доброто настроение. Когато се бяхме настанили в заслона, решихме да платим планираните две нощувки. При стеклите се обстоятелства помолихме да ни възстановят нощувката, която не сме ползвали, но последва категоричен отказ, защото не можели да връщат пари. След кратки увещания изтъкнаха и причина, че нямат оборотни пари, въпреки че нощувките бяха по-евтини от обяда, който платихме преди около 5 минути. Сами разбирате, че не парите са от значение в случая, но за съжаление такива дребни сметки са напълно присъщи нашите географски ширини.

Слизането към хижи Безбог

Като погледнеш от Кралевдворската порта, всички несгоди остават някъде далеч назад в съзнанието ти. Бързо загърбихме Тевно езеро и се отправихме надолу по трошачката на колене. Ех, че нямаше край това слизане. Дори вече не мислех за коленете на Вима, защото оплаквах моите. А като си представя, че мислехме да правим това заедно с изкачване на Полежан и връщане до Тевно през Валявишки езера и на следващия ден слизане към Безбог…

Самодивско езеро – Сърцето на Пирин

Почти ги бях прежалил, но ето че му се види края. Земята започна да се изправя под краката ни и предвид досегашното слизане под нас вече изглеждаше като магистрала „Тракия“ край Стара Загора – усещаш неравностите, но не и наклона. Спряхме за глътка въздух край кристалните води на Самодивското езеро. Дали името му ни внушаваше, или това просто беше най-чистото езеро, край което пътят ни преведе. Блестящата красота на Сърцето на Пирин принизяваше дори заобиколилите го великани. Последвахме струйката, която се отцеждаше от него надолу покрай каменистата пътека. Не мина много, когато вече наистина стъпихме на гладка и права повърхност. Не беше само чувство, не беше само илюзия. Най-накрая се свърши с насилието и то по най-добрия начин – дълга лежанка край Поповото езеро. Движехме се по-бързо от плануваното и сега това щеше да се отрази много благоприятно на нозете ни.

Опънати на Попово езеро

Поне час галещият допир на слънцето ни размекваше, докато се простирахме по удобните ливади. Ама трябваше да ставаме. Заобиколихме Поповото езеро и поехме по почти равната пътека към хижа Безбог. До края оставаше съвсем малко и може би предусещайки вече липсата на планината в утрешния ден, настроението беше по-минорно от обикновено. Не изключваме и вариант умората да е била причината за това, ама предното звучи по-гордо. Обръщахме се от време на време, за да запечатаме още няколко картини като за последно, а Пирин ни ги даваше от сърце. Като двама близнаци стражари върховете Сиврия и Джангал пазеха подстъпите към сърцето на планината, надвесени над просторното Попово езеро. Скоро и тази гледка се скри зад хоризонта, докато плавно снишавахме надморската височина.

Сиврия, Джангал и Попово езеро помежду им

Дойде време и за последното спускане. Пред нас изникна хижа Безбог, закотвена от другата страна на Безбожкото езеро. Земята сякаш свършваше зад нея, за да се въздигне отново в далечината под формата на Рило-Родопските масиви. Последните лъчи тъкмо я бяха напуснали и бледата сянка започваше бавно да я поглъща. Последна въздишка и право надолу по стръмната Душевадка, която в случая не отговаряше на името си. Двайсетина минути по-късно пиехме последното си Пиринско в Пирин за сезона и преговаряхме предната седмица отново и отново. Коленете на Вима си бяха на мястото, Пифа беше прокудил притеснението, а пък аз… аз просто бях благодарен на планината за гостоприемството.

Прочети предната част от прехода ни в Пирин тук!

Хижа Безбог потъва във вечерната сянка

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Версията на Вашия браузър е прекалено стара.
Моля, актуализирайте го или изтеглете друг браузър от тук.