Прочети предната част от прехода ни в Пирин тук!
Утрото ни посрещна чудесно с порозовелия Вихрен насреща. Пифа изглеждаше преобразено спокоен след вчера, виждайки широката усмивка на Вима. Позволихме си да починем по-дълго, за да има повече време за възстановяване на коленете й. Една ударна доза мекици ни зареди с достатъчно гориво да стигнем до Синаница.
Тръгваме към Синаница
Едва изминахме няколкостотин метра и изведнъж се озовах на Муратово езеро! „Е, как така? – запитах се – Трябват поне 30-40 минути да се стигне до там!“. Факт – в Пирин можеш да се телепортираш! Прелестното спокойствие на някои местности е способно да отнесе мислите ти толкова надалеч, че да загубиш връзка с тялото задълго. Май така се бе получило, докато вървяхме из Равнако. Всеки знае каква картина се получава, когато в нея присъстват просторни зелени ливади, бистра река и ограда от високи върхове. И като прибавим шумоленето на няколко каскадни водопада в далечината отсреща… Е, опомняш се направо на Муратово езеро.
Опънали до Муратово езеро
Отново в реалността
Една жена слизаше от Бъндеришка порта и сподели, че на Муратов връх пада лека суграшица. Щеше да е невероятен късмет за Вима, ако в трети пореден ден се бе докоснала до нещо така непознато за нея, след градушката и снега предните два дни. Не успяхме да превалим портата навреме, за да хванем този „феномен“. Предвид коленете й, пропуснахме Муратов и се отправихме по равната пътека към сивеещата в далечината Синанишка порта. Още стъпили на меката почва, усетих някакво привличане в Спано поле. Без нищо специално, просто усещане. Така бях усетил и платото на Торфено бранище във Витоша, преди да се превърне в предпочитано място за близка разходка. Леко отклонение вдясно от пътеката ни показа прелестните Гергийски езера, а в далечината вляво започна да се показва Каменишкия дял с неповторимите си форми. Заедно с това постепенно се разкриваха и безкрайните извивки на долното Спано поле.
Пифа бере боровинки
В предходната част от разказа споменах нещо за една гатанка, някакъв африкански цар и сняг, ако помните. Тук е времето да върна гатанката отново в оригинален вид. Оказва се, че боровинката е не по-лоша причина от снега да отбие Вима от пътя. Само че този път стимулът действаше и на нас. Не беше толкова богата реколтата, но беше достатъчна, за да отпуши сетивата.
Ето че най-накрая достигнахме заплашителния зъбер, стърчащ от Синанишката порта. Отвесните стени на връх Синаница мътнееха под неприятните облаци. Слизайки към хижата и езерото прерисувах в главата си насрещната картина, но обагрена от топлото лятно слънце, и това определено ме кара да се върна отново в тази част на Пирин. Малко по-долу една широка усмивка на поляната отвръщаше на намръщеното време, което все пак ни изчака да стигнем до хижа Синаница преди да росне за малко.
Усмивка
Вкусен обяд, лафче в столовата, размотаване наоколо… опитахме да изгубим повечко време, за да хванем идващото по прогноза слънце, но така и не го дочакахме. Довиждане, Синаница, ние си продължаваме по пътя.
Към Спано поле
По спанополска река
Тънката пътечка към заслон Спано поле беше изпъстрена от боровинки. Ей сега вече ни грозеше опасност да замръкнем. Трябваше да остана без кръст, за да се сетя, че все пак сме тръгнали към определена цел. Спанополска река внасяше живот на равните поля с извивките си, които разсичаха на две платото. Край малко водопадче се пренесохме от другата страна, но оттук вече започна да става минирано. Ограждащата ни среда наподобяваше повече обор, отколкото природен парк. Не че кравите и овцете не са творения на природата, но си все мисля, че в такава численост мястото им е другаде.
Ето че Гъбките на Пирин се озариха от първото слънце за деня, което всъщност се оказа и последно. Щеше да ни се отели вола на Синаница ако бяхме решили да го чакаме да грейне там. Заслон Спано поле не правеше впечатление само с външния си вид. Напук на очакванията, тук си беше много уютно и добре поддържано. Дори на африканската ни приятелка Вима й беше горещо в стаята горе. А банята ставаше сауна за минути, та чак се къпахме на отворена врата, въпреки минусите навън.
Гъбките на заслон Спано поле
Столовата обаче най ми падна на сърце. По-скоро приличаше на миниатюрна механа, само че с впечатляваща гледка през панорамните прозорци. И с огромно кюмбе в ъгъла, дето на вид (че и на размери) приличаше повече на локомотив, отколкото на печка. Веднага се пренесох мислено тук зимата – снежни виелици и двуметрови преспи навън, а вътре студена ракия на температура като на Мавриций. Тук сме! Вероятно ще трябват умения с пикели и котки, за да се стигне до тоалетната, ама карай, след третата ракия бързо усвоявам в движение.
Мечтите на страна, защото мисълта е за следващия ден към Тевно езеро и Дженгал.
Прочети предната част от прехода ни в Пирин тук!
Прочети следващата част от прехода ни в Пирин тук!
Алпийската тоалетна на Спано поле