Ако си пропуснал:
Прочети третата част („По алпийското било на Балкана“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!
или
Започни „Седмица край Ботев“ отначало!
Набързо до Ботев
Събуждаме се аз – слънцето пече ли пече. Поглеждам телефона – 10:15. Иха! Досега не ми се беше случвало да спя почти половин денонощие. Пусти мързел, докъде ме е докарал за една година. Опитах се да го оправдая с липсата на сън предната вечер и мислено ми се получаваше. Днес не бързах за никъде и късното ставане не ме трогна. Най-спокойно закусих едно шкембе, че пържени филийки нямаше, и бавно заоправях багажа. Моите дружки от снощи също явно не бързаха и макар да бяха станали доста по-рано, тръгнаха с пет минути преди мен. Наближаваше обяд, а целта ни беше една и съща – хижа Тъжа.
По друг начин се върви с толкова много сън. Изобщо не усетих изкачването на връх Ботев, а си беше стръмно. Помня как преди четири години спирах на всеки пет минути по съседния склон. Заседнахме на туристическата спалня, кой за по кафе, кой за по бира. Приказката ни тръгна, а с думите потекоха и бирите. Добре че аз бях с кафето, инак щях да нощувам тук. По едно време ме споходи неочаквана среща – докато си говорим, забелязах, че едно момче от съседната компания ме гледа по-съсредоточено. Рекох си, че му е интересно какво приказвам. Но изведнъж се обърна към мен „Извинявай, случайно да имаш брат?“. И така добавихме още няколко души към компанията за тази вечер на Тъжа.
Лека-полека под облаците
Поседяхме още известно време, но в един момент се зарекохме, че трябва да станем. Облаците изчакаха да слезем до заслон Маринка, преди да обгърнат връх Ботев. Сега се замислих, че съм със стопроцентова успеваемост за ясно време. Има една приказка, че дори да има само един облак в България, той ще е на Ботев, а двете мои изкачвания досега са „на чисто“. Тези дни щеше да има поне още едно – да видим дали ще продължа традицията. В тази връзка към мен дойде въпросът „Защо ще го изкачваш няколко пъти?“, който в следващите дни чувах често под различни форми като например „Какво толкова има на връх Ботев“ или „Защо си избрал такъв странен маршрут?“.
Факт е, че маршрутът ми наистина беше нестандартен, най-вече заради утрешния ден. Колкото и хубаво да звучи да се занимаваш с планински преходи полупрофесионално, има своите недостатъци. Единият от тях е, че невинаги следваш своите желания, а най-често тръгваш по маршрути, които другите биха желали да изминат. Целта на целия този преход около връх Ботев е да опиша всички възможни маршрути до него, с изключение на тези от хижа Плевен и Априлци, които бях минавал преди години. Макар да изглежда, че вървя по едни и същи пътеки около върха, всъщност единствените два участъка, които повторих за седмица, са от заслон Маринка до хижа Тъжа и от заслон Ботев до връх Ботев – общо четири часа. Предвид факта, че облаците завзеха Балкана днешния следобед, а следващия ден (когато се върнах оттук) беше усмихнат, все едно вървях по различни маршрути.
Няколко пролуки в мъглата ми подсказаха какви гледки ме очакват утре под Параджика. Веднъж се бях изправял срещу Северен Джендем, онемял пред величието му. Днес стоях над неговата паст с поглед към безкрайната бездна надолу. Гледка, достойна за Алпите, която траеше само минута. Мъглата бавно затвори този прозорец и ме върна на пътеката. Следвахме извивките на планината, които след около час ни отведоха до Юрушката грамада.
Безкрайното слизане
Започна едно безкрайно слизане. Клекът беше завзел този склон, но човекът беше намерил пролука през него. Дойде време да се отделим и от главното било по тясна пътека сред… червени боровинки. Трудно се вървеше в такава плантация от вкусни плодчета, струпани на гроздове встрани от пътеката. Вдясно почвата беше на нивото на кръста и дори нямаше нужда да се навежда човек. Затова не се учудих, че застигнахме приятелите на брат ми, които бяха тръгнали близо час преди нас. Натегнахме волята си и с общи усилия се справихме с апетитното препятствие. Продължихме надолу и скоро навлязохме в гора. Беше за кратко, защото скоро излязохме от другата страна и се спускахме в стръмна долина. Прецопахме малко поточе и последното триминутно изкачване ни отведе до хижа Тъжа.
Хижа Тъжа се намираше в изключително красива местност, прегърната от планината. Склоновете около нея очертаваха плавни дъги – тя беше като тежък предмет, който си поставил по средата на мека възглавница. Голяма зелена възглавница! И както възглавницата ти носи спокойствие нощем, така и природата наоколо те смирява. От всички гънки, Кадемлията изпъкваше най-нависоко, а пътят, който се виеше в долината, сякаш искаше да го достигне, но в стремежа си се бе изгубил някъде измежду гърбиците на планината. Въпреки че бяхме съвсем до старопланинското било, не усещах суровостта на планината. Обгръщаше ме топлина и покой.
На Тъжа
Днешната умора беше лека – колкото да гали приятно мускулите на краката. Топлата гъбена супа пък галеше сетивата, докато си бяхме седнали на раздумка. По-голяма компания – по-весела приказка! Разбрахме кой откъде се познава, обсъдихме и планинските дела. Посмяхме се малко и с хижарското куче. Горкото, намираше единствено забавление във влаченето на керемида насам-натам. Посмяхме се и отново на викинга Торстен с ракиите, чиято история чувах за четвърти път в последното денонощие, но всеки път ме разсмиваше както първия път. Изнизаха се няколко часа в приказки и дойде време за раздяла. На следващия ден пътят на новите ми приятели продължаваше към изхода от Балкана, а моят – в обратната посока. Очакваше ме се дълъг преход, затова отново се изнизах към леглото по-навреме.
Но и тази вечер сънят си играеше с мен. Игра на криеница, в която очевидно не бях толкова добър. Какво се случваше? Такова нещо изпитвах за пръв път (реално втори – след онзи ден). Стрелките на часовника препускаха стремглаво, докато аз се въртях под завивките. Всяко отваряне на очи отчиташе половин час отгоре. На десетото вече се притеснявах, защото денят утре (вече днес) се очертаваше по-продължителен дори от първия. На дванайсетото се надявах сънят да ме поеме поне за час. На петнайстото се надявах все пак да съм подремвал неусетно, защото ставах да се подготвям за път. Но съдейки по начина, по който усещах мускулите си, едва ли съм се унасял задълго.
Не пропускай следващата част („Дъглият път до Рая“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!