Ако си пропуснал:
Прочети четвъртата част („Преход като за почивка“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!
или
Започни „Седмица край Ботев“ отначало!
Отново към старопланинското било
Да, и на хижа Тъжа нямаше пържени филийки, макар че с хижарят слязохме по едно време. Вече ги бленувах! Предвид очаквания преход и липсата на сън, подобен мазничък въглехидрат щеше да ми е много полезен. Целта за днес беше хижа Рай, но не по стандартния път през връх Ботев. За моето начинание трябваше да сляза по жълтия маршрут до поляните над Калофер под Параджика, след което да хвана синия към хижа Рай. Това означаваше минимум девет часа преход, а с моите занимания – два-три отгоре.
Започваше да се развиделява, когато напуснах хижа Тъжа. Първият половин час беше задъхващ, но след гората наклонът се оправи за мое щастие. Не можех да пропусна боровинките. Отделих им пет минутки, които бяха достатъчни за обилна закуска. Докато стигна билото, слънцето вече се издигна достатъчно, за да озари всичко наоколо. Очаквах доста повече трудности заради безсънието, но ето че изкачването минаваше гладко, почти без да го усещам. Отминах зеления склон на Юрушка грамада и вече преследвах Параджика.
Точно тогава мъглата от долините започна да се вдига и лека полека се завихряше към високите върхове. Докато стигнах до Параджика, вече бе обвит в сивкава пелена. Ех, та аз за тази гледка идвах! На цялото небе сигурно имаше три облака и единият беше тук. Бас ловя, че вторият е на Ботев, който също ми влизаше в плановете за снимки. Назад всичко синееше, а Кадемлията се извисяваше гол-голеничък. Тая работа с чакането ми отне поне половин час, но търпението ме възнагради с окриляващи гледки. Колко незначително изглежда всичко под огромната бездна на Северен Джендем.
Оставих гледките зад себе си и се настаних на Параджика, където идват колчетата от Калофер. Исках да щракна Ботев от тук, но както предположих, той се криеше във втория облак. Дадох си най-много час и зачаках. През това време си нахвърлих записките и дори се чудих какви локуми да разтягам. Чаках, чаках и за този час наравих само две-три снимки, в които се вижда нещо от старопланинския първенец. Нямаше как да остана по-дълго – наближаваше обед, а дори не бях изминал една трета от маршрута! Тъкмо нарамих раницата и срещнах компанията си за довечера. Двете момчета, които бях забелязал да палаткуват на хижа Тъжа, ме застигнаха. Казаха, че са към Ботев, след което ще слизат по Тарзановата пътека към хижа Рай. Повървяхме заедно до заслон Маринка, колкото да се запознаем, след което пътищата ни се разделиха засега.
Голямото Надолу
Започна едно леко слизане, а за правилния път разчитах на колчетата. Те обаче свършиха скоро и тук се полутах малко повече. Маркировката се изгуби и този участък нещо не съвпадаше с картата. Трябваше да обиколя наоколо, за да разбера къде се къса нишката и да запиша маршрута възможно най-точно. Това начинание ме натовари с допълнителни четиресет минути и ме хвърли в размисли. Как по един от най-популярните маршрути за връх Ботев може да има такъв подвеждащ участък. Изкачването по него е повече от седем часа и евентуално объркване може да коства много на някой, ако се залута тук в лоши условия. В крайна сметка трасирах отсечката, от която имах нужда, и продължих слизането с бърза крачка.
Започнах да се измарям и това ме подсети, че е време за обяд. Хапнах обилно и продължих по пътеката, която плавно се спускаше надолу. Този едва забележим наклон ме притесняваше. Имах почти 800 метра денивелация за спускане, а по тази равна пътека щях да ги преодолея близо до морето. Това означаваше, че колкото по-дълго продължи водоравното ходене, толкова по-стръмно ще бъде слизането, щом изляза на хребета на Параджика. Да, бях прав! Макар първоначално наклонът да ме щадеше, в един момент се спусна стремглаво надолу – истинско изпитание за коленете.
С понижаване на надморската височина картината постепенно се трансформираше. Промяната на перспективата започна да разкрива красивия профил на Джендема отдясно. Вече виждах и докъде ще стигна днес – отвъд петльовия гребен на Райските Купени отсреща. Освен пейзажът и климатът се промени. Ако по билото беше доста топло тези дни, долу адът се отваряше. Преди няколко дни връхлетяха нетипични за септември жеги и докато горе почти им избягах, с приближаването до равнината ме застигнаха. Изцедих последните капки от бутилката още преди да стигна поляните, а до Мечата глава имаше още доста път. Не се отбих да презаредя край заслон Маринка и сега си патех от мързела. Равнините приближаваха, но все пак не знаех колко точно слизане имам – по такива склонове нищо не е така, както го виждаш.
Близка среща с Джендема
Погледнат отдолу, хребетът на Параджика изглеждаше внушително начинание. За щастие затворих тази страница от прехода и дойде време да остане зад гърба ми. Или по-скоро от дясната ми страна, тъй като пътеката за хижа Рай поемаше встрани. Но почакай! Преди да стигна до Рая, го видях отдалеч и… занемях! Пристъпвах бавно към предверието му и добре че имаше къде да седна, защото плещите ми нямаше да издържат тежестта на тази гледка. Джендема беше една от най-грандиозните природни картини, които съм виждал досега из българските планини. Трябваше да спра и да се преклоня пред великолепието му без да поглеждам часовника
Престраших се да видя часа, щом тръгнах по пътеката. Имах достатъчно време, а освен това имах и челник. Навлязох сред буките и скоро започна застрашително слизане. Не че беше трудно или опасно, но като знаеш, че трябва да стигнеш някъде нависоко, всяко слизане преди това означава още повече изкачване в последствие. Но сега мисълта ми се фокусираше върху чешмата с меча глава, която да съживи съхнещите ми органи. Поне вече се намирах в гората, а преди това бях в пустиня, казвам ви. Може да звучи твърде драматично за няма и два часа без вода, но аз силно усещам липсата ѝ. В покой пред компютъра на работа изпивам повече от три литра вода за осем часа, а днес изкарах десет часа ходене в жегата с четири и половина. Този момент ми навя спомени отпреди две години, когато помъкнах седем литра по Вихрен и Кончето и едва изкарах до хижа Яворов.
Минах дерето на Малка Бъзовица и скоро щях да утоля жаждата. Но, изненада! Струята на Мечата глава беше по-тънка от космите на главата ми. Пълнех по шепа на минута, но бях толкова жаден, че жертвах пет минути, макар да знаех, че малко по-напред да има друга чешма. Пък и знам ли я, може и толкова не пуска. Когато стигнах до нея, зениците ми се разшириха от възбуда. Надявах се да не е пресъхнала, а тя шуртеше богато. О, да! Можех дори да положа глава под нея.
Голямото Нагоре
След това освежаващо отклонение, дойде време за финалното изкачване. Убеден съм че знаете, или поне си представяте, какво е усещането да те очаква час и половина стръмно изкачване след целодневен преход. Преди да поема по тежката пътека, волно или неволно се върнах към утрото на хижа Тъжа. Тогава се безпокоях, че в един момент умората ще се сгромоляса върху мен, предвид безсънната нощ. Че ще легна на билото, да си взема дозата сън. Но за целия ден не усетих нищо от очакваното. Чувствах се по-свеж и от първия ден. Може би в крайна сметка съм подремвал в определени интервали снощи.
Хората са казали „Не казвай голяма дума!“. Аз казвам „Не помисляй голяма мисъл!“. Изведнъж умората се стовари върху мен с пълна сила. Имах чувството, че всичко, което не ме е боляло през деня, сега си търси своето. Крака, рамене, кръст, зъби… добре че се бях добрал до средата. Седнах да почина и отказвах да стана. Какви ли мисли не ми минаваха през главата. Цитирам една от тях, която в онзи момент запечатах на тефтера – „Дали няма да ми е по-удобно върху неравностите под шумата тук, отколкото в леглото с топли завивки в хижата, която е на по-малко от час?“. Не исках да ставам, честно! Ама станах, какво да правя, да спя в шумата ли?
Пристигнах почти по залез. Хижа Рай ми се струваше като остров пред корабокрушенец. Подминах Райското пръскало все едно е Врабчанския водопад и го виждах за сто и първи път. Утре – рекох си – утре ще имам цял ден за него. Сега трябваше да изям всичкия боб на света!
Знаейки, че утре е почивният ми ден, се отпуснах лесно и дори не изпитвах нужда да легна рано. Прокудих всички помисли, дето ми бяха влезли в главата по-рано. Още повече, че днес спокойствието на хижа Рай беше блажено. Имаше само двама души освен мен и това бяха момчетата, които срещнах по-рано днес на Параджика. Наслаждавах се на цялото удоволствие – тишината, благата ракия и приятната компания. И най-хубавото – нищо не смути съня ми през нощта.
Не пропускай следващата част („Един ден в Рая“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!