Ако си пропуснал:
Прочети втората част („На хижа като на хотел“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!
или
Започни „Седмица край Ботев“ отначало!
Нагоре към билото
В 6:30 се изстрелях мигновено от леглото, знаейки че вече изоставам с половин час. Нямаше как да мисля за хижа Тъжа след снощи. Новата ми цел – заслон Ботев – е на близо осем часа разстояние, а с моите снимки и записки отиваше на десет. Не губех време и петнайсет минути по-късно затварях оградата на хижа Добрила след себе си. Първата цел за деня беше връх Левски (Амбарица), за който стрелките указваха час и половина. На първото възвишение се срещнахме със слънцето и оттогава не се разделихме. Ще кажете „Ей, чудесно!“, ама беше чудесно само още два часа и половина.
Стигнах до симпатичния заслон на връх Левски без особени усилия за час. Дали бях по-корав, отколкото си мисля, или табелите нещо грешаха, но това ме изпълни с оптимизъм. Дори хижа Тъжа започна да се прокрадва отново в мислите ми. Набързо хапнах снощния сандвич, прехласвайки се по силуета в далечината, който изглеждаше като гигантска купа сено със забита огромна игла в нея. Връх Ботев – толкова близо, а на цял ден разстояние! От тук не личеше, но знаех, че билото пред мен е като кардиограма. Алпийският гребен на Стара планина ми изглеждаше доста предизвикателно, когато го видях за пръв път от панорамния прозорец на хижа Амбарица. Три години по-късно дойде моментът да разбера дали е така.
Купена – старопланинският красавец
След първите стотина метра надолу ме застигнаха двама Ком-Еминейци, с които имах удоволствието да побъбря до премката преди Купена. Не правили Е3 за пръв път, но сега било по случайност и щели да стигнат само до Хаинбоаз. Епидемиологичната обстановка променила плановете им и ги пратила по билото на Стара планина. Целта на единия били Алпите, а другият тъкмо се оборудвал с екипировка за Pacific Crest Trail, когато пикът на пандемията утежнил обстоятелствата в Щатите. Какви неволи имат хората, а аз едва събирам накуп свободно време за една седмица в планината.
По надолнището всичко беше наред и лесно следвах темпото им, но това докато наклонът не промени посоката си. Отначало се мъчех да се придържам към тях – все пак щеше да е добре да не бъда сам в най-пресечената част по маршрута – но се оказа непосилно. Скоростта на Ком-Еминейците почти не се промени, даже единият беше избързал да поговори по телефона. И си говореше по склона, а аз едва намирах въздух да дишам с това темпо. Постепенно се разделихме и повече не ги видях. За сметка на това се върнах към своето темпо и отдъхнах.
Купена издигаше суровата си осанка високо над мен. Гледайки го отблизо се замисляш как този нащърбен камъняк изглежда толкова красиво отдалеч – със своята правилна пирамидална форма и плавни извивки, които те карат да се захласнеш по него. Но все пак няма вид на толкова непревземаем, какъвто го описват някои легенди. Пък и вече имах опит с него от тази страна. Разликата този път беше голямата раница, която пречеше в тесния процеп. На предишното изкачване оставихме багажа в улея под въжето и скокнахме отгоре му, но този път нямаше да се връщам обратно.
Нагоре-надолу, нагоре-надолу
Полегнах на Купена, за да компенсирам малко от онова бързане, с което гонех Ком-Еминейците по нагорнището. После извадих тефтерчето, че трябваше да разтоваря главата си от събралата се информация. Получи се приятна почивка и след две шепи ядки се отправих към неизвестното. Оттук насетне всичко ми беше ново и знаех, че има още няколко препятствия от другата страна. Бързо достигнах до първото, което не се оказа драматично. Скоро преминах и второто, което беше една идея по-сложно от предното. По този склон също беше интересно, но все пак трудно мога да съпоставя с прекатерването от другата страна, което определено е доста по-технично. Тук въжетата са удобни и подходът е много по-директен. Е, това беше от Купена. Следваха Кръстците.
Пак по спомен от хижа Амбарица, от онази гледна точка Кръстците ми изглеждаха доста замислящи. Време беше да опитам и тях. На пръв поглед всичко по тясната пътека изглеждаше нормално, но в един момент започнах да усещам нещо – краката си. Нагоре-надолу, нагоре-надолу… все едно се намирах в безкраен цикъл, а това не се харесваше на нозете ми. На всичкото отгоре обедното слънце започна да пече безмилостно. Изглежда берях плодовете на снощното безсъние, защото умората ме застигаше със завидна бързина. Но как да спра по тези голи камънаци? Не знам каква беше температурата горе, но ми се струваше, че по-скоро вървя в Долината на смъртта, отколкото по билото на Стара планина. Само липсата на сянка ми подсказваше, че няма нищо повече над мен. Продължаваше се – нагоре-надолу, нагоре-надолу. Чак започна да ме обезкуражава. Тогава подминах Голям Кръстец с надеждата, че до края на мъките има само едно слизане.
Но ето – оазис! Една надвиснала канара, която пускаше няколко педи сянка, достатъчна да погълне цял човек. Едва ли ще забравя това блаженство – хвърлих раницата, подпрях глава и затворих очи на прохлада. Ще ми се да можех и да подремна, но се задоволих само с лакомо опустошения обяд. Оставих се на удоволствието и така мина около час, докато се наканя да тръгна. Още на Кръстците окончателно бях задраскал хижа Тъжа от плановете за деня и вече не гонех нищо. Не ми се ставаше, като знам, че имам поне три часа в най-горещата част от деня, но не можеше да се излежавам цял ден. Нарамих дисагите и потеглих.
Финален спринт към блажената почивка
Сякаш бях прероден! Отначало и теренът благоприятстваше да се чувствам като на лека разходка сред природата, но не усетих и изкачването на връх Жълтец, който се различаваше от Купена само по липсата на въжета. После беше лесно по вълнистото било. Поспрях се тук-таме, помотах се и към четири без малко слизах към заслон Ботев. Чудех се дали да не продължа до върха и да спя на спалнята горе, но удобствата и шкембето на заслона ме убедиха да остана.
Имах достатъчно време дори да прелистя отново книжката си „Щастливците не карат колело“. Вечерта се сдобих с приятна компания – две момчета горе-долу на моята възраст, които също идваха от Добрила. Ознаменувахме прехода с по едно питие и десетки забавни истории. Гвоздеят на вечерта беше двуметровия викинг Торстен на хижа Ехо отпреди няколко дни, който изтървал края на ракиите. Макар утре да не бързах за никъде – ей къде е хижа Тъжа – все пак гледах да не изтървам края на моите, които започнаха лека-полека да ме успиват. Както бях преборил умората следобед, така тя си го връщаше сега и около девет и нещо ме повали в завивките.
И хайде пак епизод от предната вечер – аз започвам да заспивам, а зъбът започва да се пробужда. Майко мила, този път положението беше тежко! Нито аналгинът помогна, нито аспиринът след това. Минаваше единайсет, а нещата не изглеждаха добре. Исках да опитам последен метод преди да прибегна до аулина – ракията. Станах и поръчах една петдесятка, която глътка по глътка… жабурех из устата си. Добро попадение – бавно започна да ме отпуска и щом усетих отхлабване на хватката, побързах да затворя очи и да чакам сънят да доизлекува остатъчната болка.
Не пропускай следващата част („Преход като за почивка“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!
