Остават още само две! Последните планини от необятното Краище. Дълго време чаках да ми се отвори възможност да завърша тази цел и ето че тези две недели се открехна една вратичка. Само седмица по-рано направих първия си по-сериозен планински уикенд за годината из Руй, Кървав камък и Еловишка планина и нещо не ме свърташе. Сега бяха наред Чудинска и Милевска. Рано беше за носталгия, но тя бе започнала да се насажда от бъдещата липса на цели в този прекрасен регион. За щастие се бе изпарила неусетно, след като предната неделя погледнах от връх Било в посока Сърбия, където вълнистите форми на Краището достигаха до безкрая. Така беше по-приятно да се чака краят на работния ден в петък.
За щастие, този път си имах компания и за двата дни, но за нещастие, най-хубавата част от прогнозата за времето беше, че все пак дъждът в събота ще бъде сняг. Преходът до връх Арамлия в Чудинска планина си беше дълъг и евентуален порой се явяваше сериозно препятствие. Поне на следващия ден казаха, че слънцето ще се покаже и взех, че повярвах.
След една кюстендилска баничка за тонус се подкарахме по пътя за село Ломница. Причакахме се с останалите в съседното село Соволяно и след 20-ина минути бяхме на изходна позиция. Идеята беше да направим кръгче – изкачване на връх Арамлия по маршрут през село Гурбановци, след което слизане през село Чудинци. Вторият етап го нямаше ни на карта, ни по други източници, та щяхме да я караме на няколко приказки „тук наляво, там надясно“.
За момент се зарадвах, че този път синоптиците са объркали в наша полза, като ни озари едно утринно слънце на син фон след лекия дъждец на идване. Това за кратко. Още до първата третина от маршрута ни причерня над главите и се подготвихме да ни зачатка. На всяка крачка очаквахме миниатюрните капчици да се превърнат в едри водни зърна, гледайки страховитите тъмни облаци. Те пък ни пожалиха и си подминаха бързо, за да светне отново за малко. Този кръговрат се заповтаря, но тенденцията вървеше към скъсяване на светлите моменти.
На поредния завой забелязахме малко поточе, пълзящо по улея от лявата ни страна. Долчинката му се ширеше, докъдето може, за да ни насади идилистичните мечти за приятен отдих край него през летните жеги, с книга в ръка. Хванахме и един от тези къси моменти на усмивка от слънцето, за да обагри целия склон и да заблещука реката. Близкият шум ни подсказваше, че продължим ли още малко навътре, ще стигнем до нещо красиво. И наистина – изненада! Няколко касакади на малък водопад се разливаха по скалистото си корито. Малка прелест в тази иначе непретенциозна местност.
Ето че се появиха и първите къщи. Потънали в забрава и наченати от безпощадното време. По всичко личеше, че животът наоколо липсва, докато не го откриваме в… една чешма. Тънка струйка вода тече от металния чучур. Малко вероятно изглеждаше кранчето да е забравено полузатворено от случаен турист, утолил жажда тук. Едва ли би пропуснал такъв „крещящ“ детайл в призрачно село. Не! По-скоро така се прави при големи температурни амплитуди, за да не се спукат тръбите през нощта. Веднага откриваме и нова улика за човешко присъствие, поглеждайки отвъд чешмата. На прогнилата веранда пред отсрещната полуразрушена къща някой си беше направил импровизиран кът за отдих – стара трикрака софра, може би двойно по-възрастна от мен, и ниско столче, вероятно не по-младо. Бяха поместени точно на ъгъла на верандата, която, забравих да спомена, беше на ръба на стръмен склон, и от нея се откриваше най-добрата панорама от селото.
Поседнахме му малко и след кратка почивка се върнахме по своя път. Досега няколко пъти се беше пробвало да ни намокри, но безуспешно. Тук-таме прехвръкваше малко снежец за по 1-2 минутки, но този път се зададе доста по-голям и страшен облак, който изглежда най-накрая щеше да изпълни днешната цел на времето – да ни залее. Но явно и този път нашият молебен беше чут и най-дългият валеж за деня беше от ситен кристален скрежец, който нямаше никакъв шанс срещу качулките ни.
Не след дълго дойде и поредното доказателство за съществуването на живот в Гурбановци – край една от схлупените къщи ни посрещна пастирско куче. Не след дълго от къщата изприпка и единствения човечец, който видяхме през този ден. Първите му думи, за изненада или не, бяха „Имате ли цигари?“. Спогледахме се с усмивки, а за негова радост имаше и пушачи сред нас. Аз поразгледах, докато другите си бъбреха с него, но долових, че единствените жители на селото били само той, брат му и още един човек и се качвали тук по време на паша. Били четирима, но преди няколко месеца майка му починала. Така и не се сетих да попитам за неговото име, но пък на кучето го разбрах – Мечо.
Човечецът не беше много словоохотлив, затова не се бавихме много. След няколко завоя и голи поляни отново навлязохме в гората, за да стигнем до финалното изкачване. На картата – пътека, на живо – плет. Е, не беше чак толкова драматично, но си имаше солидно количество трънаци. След кратък слалом по склона нагоре, най-накрая достигнахме до широка гола поляна. Срещу нас се появи и една висока вишка, която тръгнахме да следваме. Гледката от другата страна на планината току да се види измежду редица борчета, ама тя няма край. Но щом свършиха – уау, това там е връх Църноок. Стои и ни дебне с черното си око, без да подозираме, че може да бъде толкова близо.
Захласнати по него, продължихме по билото, извивайки често вратове надясно. Подминахме вишката за едно последно леко изкачване до връх Арамлия. Останахме вцепенени, но не от студа и вятъра, който брулеше безжалостно, а от величието на Дукат планина, чиито масиви се въздигаха срещу нас. Беше от другата страна на долината и сякаш с един скок щяхме да кацнем на нея. Малки селца никнеха в полите й, самотни къщурки се белееха по ливадестите й склоновете, а динамиката на облаците постоянно преместваше слънчевите петна от една махала на друга.
Кой ли ме би по главата да се усетя, че съм се вкочанил целия. Толкова ми беше добре, докато се бях унесъл по тази прекрасна гледка, че изобщо не усещах виелицата. А сега тя уби всичко. Мушнах бързо ръце в джобовете и с припряна стъпка потеглих по склона надолу. Презприехме слизането от връх Арамлия през село Чудинци, за да завъртя кръгов маршрут. Постепенно се размразих, а докато стъпихме отново на пътя, вече бях прегрял. От тук целта беше ейййй оня манастир там, на далечния хълм осреща. Никъде нямаше отбелязан път или пътека и потеглихме с надеждата да не се оплетем много в паяжината от почти невидими пътища. А откъде дойде тоя късмет, не успяхме да уцелим грешната поска ни веднъж.
Най-сетне Чудинският манастир се показа в единия крайчец на поляната. Беше пуст. Разрухата протягаше ръка към него, но все още само го докосваше с крайчеца на пръстите си. Дебела тел висеше от ключалката и вратата беше открехната. Пристъпих пред прашната икона на Свети Пантелеймон, покровителя на манастирчето, след това малко по-напред, към иконостаса, където нещо странно веднага грабна вниманието ми. Никога не бяха забелязвал социалистически елементи в църква, а тук, от двете страни на Хрисотвия кръст над олтара, симетрично бяха разположени две малки метални стълби с преплетени клещи и чук. Мъчех се да си обясня тези орнаменти, докато погледът ми обикаляше останалата част от църквата, но така и не успях. Тъжна беше тази разходка на очите ми – отдалеч иконите изглеждаха непокътнати, но отблизо личеше друго. На олтара стояха олющено разпятие и изпокъсана Библия, а до входа беше поставена ламаринена табла, в която имаше шепа стотинки, потънали в прах. Допълних с това, което набарах в джоба си, закачихме резето и тръгнахме към село Чудинци.
Сивото време не се беше променило особено, освен че спря да вали, което пак си беше нещо. До Чудинци имахме по-малко от 2 км, а там ни чакаше същата гледка на редица запустели постройки. Към края на селото, или по-точно началото, погледнато реално, видяхме и единствената добре поддържана къща отвъд село Ломница. Имаше резон да е в тази част, защото до тук пътят, макар и черен, се оказа достъпен и за по-нископроходими автомобили. Така, след поредния разклон, отново бяхме в Ломница, където днешното 25-километрово пътешествие завърши с мисъл за утрешното – към връх Милевец.
