След вчерашния сив, студен, ветровит, дъждовен, снежен ден, днес очаквах едва ли не да е жарко лято. Прогнозата се бе променила съвсем малко от петък и го даваха с лека разкъсана облачност. Бях чувал, че връх Милевец е един от най-обзорните в Краище и с нетърпение очаквах следващите часове, особено след вчерашните впечатления от връх Арамлия в Чудинска планина.
Тучните ливади пред връх Църноок
Чакайки да се съберем в село Трекляно, решихме да избистрим маршрута. Докато аз имах информация само за преходите от селата Метохия и Побит камък, то единият от нашите спътници беше открил маршрут от село Долно Кобиле. Идеално! Щяхме да завъртим един кръг, пък и неизвестното винаги е по-интересно. Събрахме се, разбрахме се и току да излезем от селото, ни метнаха по една палка. За момент се притесних, че граничните ще кажат да не стъпваме на Милевец, но те просто искали да запишат данните на всички, понеже предния ден не бях сигурен колко души сме, когато давах уведомлението.
Зеленото езерце
Отбихме на разклона за селата Долно Кобиле и Киселица и оттам пеша по асфалта. Хич не обичаме асфалт и за щастие, нямаше и 500 метра по него, когато трябваше да го напуснем край някаква кариера или поне нещо, което изглеждаше като каменоломна. Заизкачвахме едно леко баирче между борчетата, а зад гърба ни оставаха каменистите масиви на Кобилска планина. А горе на баира – прелест! Навсякъде едни обширни зелени ливади и разцъфнали овошки подсказваха, че вече сме прекрачили прага на пролетта. Времето тук беше идеално и само се надсмиваше на купищата облаци над побелелите от вчера Църноок и Милевец. Нашата цел беше точно насреща, но не изглеждаше нито много близка, нито особено приветлива.
Скоро влязохме в село Киселица и продължихме прехода край просторни дворове и спретнати къщи. По едно време се усетих, че избирам бъдещата си вила. На това място цареше невероятно спокойствие, нещо напълно обичайно за толкова отдалечено селце, но, учудващо за местоположението, къщите бяха доста добре поддържани и от тях струеше живот. Тук прибавихме няколко нови члена към групата – три игриви кучета, които ни водиха по пътя и до Милевец, и обратно.
По пътя към връх Милевец насреща
Разнообразието продължи с висока борова гора, след което дълго тъпкахме по прашен гол път, докато отново не навлязохме в гора, този път букова. Отначало мислехме, че сигурно сме първите, които качват Милевец по този маршрут, но по едно време забелязахме, че една бяла следа по дърветата върви с нас. Или по точно ние с нея. Колкото и недоверчиви да бяхме в началото, след като няколко бели стрелки ни насочиха, отхвърлихме категорично първоначалните предположения и се възрадвахме, че има хора, които се грижат за такива отделечени райони.
Туфестия склон преди връх Милевец
След няколко слалома между дърветата се озовахме на правата към връх Милевец. Гол тревист склон, който изглежда нямаше край. Бяхме забравили слънцето някъде в гората и както я карахме по къси ръкави в началото, вятърът набързо ни напомни, че лятото е още далеч. Колкото и да крачехме нагоре, разстоянието все си оставаше същото, с разликата, че белите петна под краката ни се множаха. Това изкачване изглеждаше досущ като атаката на връх Дено в Рила, с разликата, че онова ми се струваше двойно по-кратко и по-стабилно под краката. Не се предадохме пред туфите, които толкова усилено се мъчеха да ни препънат и за щастие по едно време излязохме на бразда, която улесни хода и бързо наваксахме.
Най-накрая превалихме билото и пред нас се показа навъсеният връх Милевец, а гневът му отприщи нова доза студ по нас. Едва дочакахме да се скрием от виелицата в окопа край котата и хубаво, че беше той, защото едва ли щяхме да се застоим много. Доле лето, тука зиме! Чудна работа. Във всеки случай, Милевец изглежда един от най-обзорните върхове в българското Краище, въпреки препятствията от облаци по хоризонта. Пред нас наистина се открива всичко в околовръст, без да има дори едно дръвче, което да попречи, и само яснотата на времето определя докъде може да ти се простре погледа.
Сръбско Краище
Хапнахме, нацъкахме и хайде назад. Пътят наобратно следваше един обозначен на картата маршрут по хребета надолу, към село Метохия. Този път по-отрано навлязохме в буковата гора. Склонът беше с постоянен голям наклон, но въпреки това се слизаше достатъчно лесно, колкото да се зарадваме, че сме избрали другия за изкачване. Имаше само една по-стръмна скала, която просто беше хлъзгава заради времето. А надолу мекичко и лекичко. Прекрасна горска разходка и единствено жалната гледка на щети от пожар ни преследваше през цялото време до долу. Кората на всички дървета в долата част на стъблата липсваше, а мащабите на стихията изглеждаха поразителни.
Тримата Шаровци
По някое време поседнахме на едно паднало дърво и докато си ровех из обувките, другите тръгнаха лека-полека. Изгубих ги от поглед, но пък знаех накъде върви маршрута и тръгнах. 5-10 минутки… никой. Нито ми се струваше, че съм чак толкова бавен, нито и че те са чак толкова бързи, но пък не ги настигах. Предположих, че са тръгнали да слизат от другата страна на реброто, а аз вече бях стигнал почти до коритото на реката, по което щеше да бъде по-лесно да ги пресрещна. Тъкмо и да опиша маршрута от картата.
Голите стъбла на опожарените дървета
Да, но не стана точно така. Пътеката показваше, че трябва да се прекоси реката, но метри след това беше първото препятствие –огромно паднало дърво, което ще кажеш, че по поръчка е паднало точно така, че да е най-трудно да се заобиколи. Все пак намерих пролука и тъкмо се зарадвах на полянката след него, когато на пътя ми се изпречиха едни сериозни трънаци. Влязох в битка с тях, с надеждата, че ще последва нова полянка, но уви. Отсреща плет, та плет. Никакъв шанс за мой триумф и започнах да се ослушвам за ехото на другите.
Успяхме да се локализираме един друг и обърнах назад, да стигна отново до брода на реката. То от другата страна лесно се вървяло. Набързо ги застигнах и направихме една импровизирана обиколка до другия мост, отбелязан на картата, с надеждата, че трънаците не са стигнали до там. За щастие, този път всичко мина по план и освен радостта от проходимия участък, още нещо ни изви усмивките. Точно под моста се криеше двоен малък водопад, точно на водослива на двете рекички.
За съжаление тук беше и последното интересно нещо по днешния маршрут. Сякаш знаеха това и тримата Шаровци, които неотлъчно ни следваха до този момент. Избързаха напред и повече не ги видяхме. Повървяхме още малко до село Метохия, пихме по една студена вода там, поседнахме за малко на пейката срещу чешмата, та не ни се ставаше после. Пак асфалт, ама този път няколко километра. Неохотно, но наложително – това беше положението.
