Обиколката ми по планинските маршрути в Трънско продължи и в началото на пролетта. Оставаха ми само четири планини в Краище, плюс Руй, за да приключа с първенците в тази част на България. Време беше да се стягам, че доста се бях залежал последните месеци. Само четири прехода от септември насам! Трябваше да спра тази пагубна тенденция, вече ме сърбяха ходилата. То пък и времето така се усмихна, че го даваха да чупи термометри. Как да не напълня графика?
Пет планини се побираха идеално в два уикенда. Пресметнах набързо – бяха три дълги и два къси прехода – директно ги разцепих на двойка и тройка. Реших да хвана първо тройката и едва дочаках петъка да подпаля гумите към село Горочевци. Руй и Кървав камък бяха само на по 20 км от него, а Еловишка планина е над него. Седмицата ми беше доста тежичка, но въпреки това нямаше как да се тръшна в леглото преди да ударя една ракия с хазяина, да превключи мозъка ми на друг режим. За първия ден нямах компания, а аз обичам да съм тръгнал по зори, така че навих часовника за 6:00 и потънах в завивки.
Само че на сутринта не ме събуди той, а едни слънчеви лъчи. Позамислих се, аз ли не съм в час с времето, че се е съмнало преди шест сутринта в началото на април? Поглеждам телефона, той с черен дисплей, а го оставих почти пълен вечерта. Рекох, че е решил да ми спретне първоаприлска шега, а той горкия цяла вечер се оглеждал за обхват, превключвал на роуминг и търсил интернет. Простих му. Та, ако търсите спокойствие, Горочевци е мястото – зона, свободна от всякакви комуникации.
Стреснах се аз, включих го – почти 7:30! Сложих два банана в устата, грабнах раницата и се затичах към колата. Нещо обаче рязко ме спря и ми се скара „За никъде не бързаш! Спри! Не и този път!“. Така беше и не посмях да възразя. Разполагах с целия ден пред себе си, а връх Руй не е Еверест. Най-много да ме понапече повечко ако поокъснея, ама кой бяга от първото си планинско слънце? Яваш-яваш си проправях път през вдигащата се мъгла над Знеполе. Само леко ме доядя, че можеше да сваря тази гледка отвисоко, над бялата пелена, но онова там пак ме смъмри „Ще има и други такива“.
Руй
Връх Руй от село Забел
Бодро слязох на площада в село Забел под зоркия поглед на връх Руй, който ме гледаше отвисоко – насреща между къщите. Погледнах го и аз и тръгнах да го превземам. Началото си беше супер – птички пеят, реката шуми тихо отстрани, а след малко вървене – изненада. На десетина метра изкачване вляво зеленееше прекрасна поляна, където беше съграден малък манастир. „Манастир Свети Димитър 1240 год“ прочетох над вратата. Една прекрасна старина в този край, но за жалост не беше отворен. По-интересното обаче бяха странните фигури от пръти и керемиди, наредени в редици пред него. Не бях виждал нещо подобно досега, затова се зачудих доста в началото, но след обстоен преглед ми се струва, че това са миниатюрни масички със столчета до тях, покрити с керемиди, може би да бъдат предпазени от дъжд и сняг. Любопитно се оказа, че навремето тук са извършвали ритуал „кълнатата ракия“ на Димитровден. Според легендата, някога в селото живял дядо Никола, на който откраднали ралниците. Тогава той събрал цялото село край манастира и донесъл ракия, за да може всеки да отпие от нея. Но рекъл, че когато крадеца я опита, щял да бъде проклет. Щом чул това, крадецът се уплашил и признал.
Забелски манастир „Свети Димитър“
Малко след манастира реших да хвана едно отклонение, защото картата показваше заслон наблизо. Оказа се, че освен него има много приятна беседка, пейки и мостче над Забелска река, която по-скоро е поточе в тази си част. Все още нямах нужда от почивка, затова и набързо се върнах към маршрута си. За съжаление, последваха няколко по-скучни километра, които основно разнообразявах с някой поглед към връх Руй, който се очертаваше от време на време иззад дърветата.
По едно време подминах един полуразрушен заслон и тъкмо когато започнах да се отегчавам, дърветата отстрани започнаха да оредяват. Трънската котловина се различаваше все по-ясно, а не след дълго усилията ми бяха възнаградени с прекрасна панорама на юг. Виждаше се половин Трънско и половин Краище, а аз нямах търпение да продължа нагоре, за да мога да ги обхвана целите. Няколко бързи крачки напред и нова, спираща дъха гледка. Този път на север. Различаваше се красивия Гребен, а зад него белееха върховете на Стара планина. Точно отсреща се белееше връх Миджур.
Нетърпението ме обзе още повече и вече припках по склона към Руй, който също се беше появил цял отпред. Знам си аз, че този Руй нарочно е с такъв голям наклон – да можеш по-често да сядаш за почивка пред прекрасната картина. Още малко, още малко… край, превалих го. Ами сега, как да сляза? Такава магнетична панорама отдавна не ми се беше откривала. Ама, то всичко се вижда от тук. То не бяха Стара планина, Витоша и Рила, то не бяха цяло Краище и Осогово, Бесна кобила и „пирамидката“ Велики Стрешер. И несравнимо привлекателната ми любимка Гребен планина, която от това място е най-завладяваща. Ако не бях на сръбски роуминг, щях да звънна на жената и да й съобщя, че оставам тук и сигурно няма да ме види повече, ако не реши да изкачва Руй.
Гледка към Знеполе от връх Руй
Неохотно се запътих надолу по маршрута към хижа Руй. Още по-неохотно ми стана, когато разбрах колко стръмен е всъщност наклона. Помолих се за коленете си и ща не ща, продължих. Още имаше сняг по този северен склон, който беше останал най-вече по пътеката. Малко снежец не изглеждаше проблем, но като потънах два пъти до колене и се отказах. Криволичех по поляните, поцъквах с апарата, запрескачах едно поточе и ето я след малко хижа Руй. Стомахът ме дърпаше натам. Все пак ядките не са като бобец и шкебме. Почуках еднъж, дваж, никакъв отговор. Пообиколих малко, но без успех – нямаше никого. След това разбрах, че дори и да има, пак щях да си остана гладен. Затова зашепих от торбичката с орехите и полегнах на поляната пред хижата. А то, едно благо обедно слънце – пари те нежно по гърба, докато неусетно затвориш очи.
След час и нещо ме пробуди джипката на хижаря, с когото разменихме няколко приказки преди да тръгна със свежи сили надолу. Прибрах се в Горочевци, седнах на верандата след освежаващ душ и заразлиствах книжката, която отдавна се каних да довърша. А те, часовете на спокойствие, минават най-бързо.
Кървав камък
На другия ден ведър-бодър станах навреме. Този път бях изключил всичките щуротии на телефона и резултатът беше само -10% батерия. Следваща в списъка беше Кървав камък, която е най-високата планина от българската част на Краище, а този ден си имах и компания. Качихме се до село Шипковица за началото на маршрута, но хич не ми се тръгваше оттам. Все още се чудя дали панорамата от изходната ни точка не беше по-хубава от тази на самия връх Било. В крайна сметка имаше първенец за изкачване и потеглихме.
Този преход се оказа по-подходящ за отмора, отколкото за натоварване. Почти равна панорамна пътека и звуците на пролетните птици. За какво натоварване може да става дума? Това, което най-много ме грабна в този маршрут, бяха обширните ливади и чувството за безкрайния планински простор. Някои от тях бяха постлани с лилави минзухари, сред които се белееше по някой, а на места дори се вървеше по пъстри пътеки. Времето минава неусетно, когато имаш с кого да го споделиш. Не разбрахме кога стигнахме до сръбската вишка на връх Било, която ни показа защо толкова обичаме Краище. Няма да изброявам отново онези красоти, за които разказах на Руй, а само ще вметна няколко разлики – Гребен беше заменен с Власинското езеро, а първенците на Краище се бяха доближили, та да ги хванеш. На слизане минахме и през панорамната скала Кървав камък, която се смята, че дава името на цялата планина, и е само на няколкостотин метра отклонение.
Още една приятна изненада ни съпътства, този път с обяда. Бяхме седнали на по бира и супа в Горочевци, когато при нас се присъедини прочутата баба Занка. Нейните истории се редяха една след друга. Кой гърмяла в краката, по кой изпранила свинарските патрони, как трябва да се брани държавна граница… абе, все интересни разкази. А в очите й пламтеше искрен ревностен патриотизъм и благоговение към природата – нещо, което все по-рядко срещам у хората.
Еловишка планина
След тази хубава среща дойде време и за връх Плоча, който трябваше да е кратката ни, заключителна разходка. Напълнихме манерките и закрачихме нагоре по прашните селски улици към Еловишка планина. С голяма радост установих, че Горочевци е по-живо село, отколкото изглежда. Макар постоянното население да е на изчезване, порутени къщи почти нямаше и всичко изглеждаше спретнато и добре поддържано – хубави дворове, измазани постройки. Осезаема разлика с други села в региона.
Пейката над село Горочевци
За пътеката също се беше погрижил някой. Табелки имаше на всички ключови места и дори горските части бяха разчистени. В началото подминахме един величествен вековен дъб и пътят ни отведе до последната постройка на селото, където беше изградена пейка с панорамна гледка. Удивително! След нея навлязохме в гората по едни кози пътечки и тъкмо ни стана много приятно по тях, когато една табелка ни посочи наляво, напук на открояващата се напред пътека. И се озовахме пред ужаса на всяка гора – широк дърварски път.
Вековен дъб
Дотук с илюзиите да завършим приятно уикенда. Нямаше как! Агонията се увеличаваше с всяка наша крачка по маршрута. Голите площи се разширяваха, а пропорционално с това растяха и купчините с трупи. Да, откриваше се обширна панорама, но тя изглеждаше повече като колаж на хубав фон зад плашеща картина. Да, гората беше болна, но това не успяваше да смекчи болката.
Ровините
С натежали крачки продължавахме напред. Добре че беше симпатичното връхле с палавото име Мала Куровица, та да разведри обстановката. Прекрасната Ерулска планина се въздигаше отсреща и право пред нас се отличаваше нейният Големи връх. Малко по-напред се срещнахме с още нещо позитивно, свито между високите дървета и много лесно за изпускане, ако няма табела – Ровините. Естествени пясъчни образувания, подобни на Стобските и Мелнишките пирамиди, но в значително по-малък мащаб.
От тях до връх Плоча почти не остана. Той се намираше в сърцевината на гората пред нас, а за щастие из нея лесно се вървеше. Стъпка по стъпка по билото и се спряхме на 1329 м. Беше връх сред високи дървета, без никаква гледка. Но с горчивина установихме, че може би съвсем скоро ще има такава, защото и около него иглолистните дървета бяха изсъхнали и маркирани, в очакване на своя палач. Малко неприятно, но така завърши този уикенд. Слязохме набързо и хайде, обратно към София, с нетърпение за следващия уикенд по Чудинска планина и Милевска планина.
