Ако си пропуснал:
Прочети първата част („Пътят към планината“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!
Към Добрила
Последната доза пъшкане свърши край изоставената горна станция на сопотския лифт. Постепенно оставях гледките към равнината зад гърба си. Някъде по пътя захвърлих и мислите от равнината, за да освободя повече място за новите от планината. Минах покрай мястото, където по възрожденско време се е намирала мандрата на дядо Яни. Вървях и си разсъждавах как обикновен човечец, който просто е постъпил човешки, вече е безсмъртен. Овековечен не от кой да е, а от самия Вазов! А дали клетия дядо изобщо знае, че е прославен герой от Априлското въстание?
Широкият прав път ме отведе до хижа Добрила, откривайки една-две гледки към първата ми утрешна цел – връх Левски. А хижата си беше направо хотел – новичко, чистичко, с равна тревица, футболно игрище, детска площадка. Чудесно място за семейна почивка в планината. Чудесно място и да удариш няколко ракии, преди утре да се прибереш в града. Идвайки обаче като стандартен планински турист, за който хижата е спирка по дълъг път, нещата не изглеждат точно така. Колкото и да избягвам популярните хижи през почивни дни, понякога графикът не пасва и са нужни компромиси. Добре че беше първи ден и не бях изморен.
Първи признак
Забелязах първия признак, че Добрила не е точно хижа, след трийстата минута на опашката за храна, която бях поръчал четиридесет-петдесет минути предварително. Менютата, които издаваха пред мен, изглеждаха като за сватба и отрупваха богати маси. Добре че чаках само четирима души! Гледайки колко ракия се изнесе изпод тезгяха, и на мен ми се допи. Мислех да пропусна тази вечер, че утре ме чака дълъг ден, ама на опашката пред мен нямаха милост. Ето че дойде редът ми, но трябваше да изчакам още пет минути, докато кашкавалът се панира. Викам си, брей, в желязна панировка да беше, щеше да стане за час и петнайсет. Ама, голяма работа, не бързам, чак утре тръгвам за връх Ботев. Пък и ще е топъл.
Ето че дойде време да усетя блаженството на Балкана. Поседнах да хапна отвън на онова планинско спокойствие, за което всички планинари тръгваме към високото. Където сме само ние, гористите хълмове и щурците. Тайната в случая е да се излезе, когато хладината нахлуе и всички от хотелската част се приберат на топло в столовата. Преди това си е гюрултия до небесата.
Втори признак
Вторият признак, че не съм точно на хижа, дойде след въпроса ми „В колко часа започвате да приготвяте закуска“. Уау, след 9:00?! Дори най-непретенциозните хотели, в които съм бил, са предлагали закуска от 8:00. А на хижа, където се предполага, че немалка част от гостите потеглят с първите лъчи, закуската се оказва по-близо до обеда, отколкото до изгрева. И то при такава численост на персонала, каквато не съм виждал досега на хижа. Да се чуди човек как хижарите, които сами готвят, настаняват, перат, чистят, подреждат и обслужват, успяват да приготвят закуска в 7:00. И добре че аз имах благоразумието да попитам и да получа сандвич от вечерта, защото сутринта повечето от 15-те души, които тръгваха по моето време, изглеждаха изненадани.
Като изключим тези кратки разсъждения, успях да се насладя на планината за около час. В един момент трябваше да вляза вътре. Не че ми беше студено, просто бях жертва на глупостта си. След като реших да вечерям навън (и трябваше да обуя обувките в преддверието), ме домързя да си кача чехлите до стаята. Рекох си, че ако ги закътам в най-далечния горен ъгъл на рафта с „оборотните“ чехли и ги прегъна неугледно, никой няма да ги пипне. Така се озовах в ситуация, в която си чета „Щастливците не карат колело“ на прага към спалните помещения, слушам планинските звуци от слушалките и гледам в краката на хората. Имах още пет хижи пред себе си, а да си без чехли след пет целодневни прехода, си е мазохизъм. Упоритостта ми се възнагради и след дълга хигиенизация вече усещах възглавницата.
По принцип спя доста дълбоко, но тази вечер беше различно. Сигурно ви се е случвало да се въртите безкрайно в леглото от вълнението, което спохожда в нощта преди да се отправите на дълъг преход. Особено когато няма умора, която да ви приспи. Още преди десет бях под завивките, знаейки че утре в шест и малко трябва да нарамвам раницата. Мина час, минаха два, и като че ли започнах да се унасям. И тогава един зъб реши да се обажда. Да мине – ама не минава! Затова бързо го „оправих“ с един аналгин. Погледнах часовника – току прескачаше полунощ. Скоро зъбът отпусна и аз се отпуснах с него.
Трети признак
Но с напредването на нощта и ракиите, се увеличаваше и тембъра в столовата, която е точно под общите спални помещения, където най-често се настаняват хората, тръгнали на преход. Това рядко ми влияе, но този път не ми даваше мира. Спокойствието беше оставено за хотелстващите, които, след като се наспят утре до обяд, ще слязат с лифта до града. Те нямат вина – дошли са на почивка, нормално е да разпуснат вечерта, но щеше да е хубаво мястото за среднощни пиршества да бъде в тяхната си хотелска част, а не под леглата на пешеходците. Дори да няма силна музика, няколко шумни компании са достатъчни, когато сънят трудно те спохожда. Поне нямаше луди купони, крясъци и битки посред нощите, както на хижа Рай след няколко дни. Но за нея – по-нататък.
Към два и половина започна да утихва долу. Но пък знаете – започнете ли да си задавате екзистенциални въпроси под завивките, трудно се заспива. Вече бях сигурен, че утре няма да стигна до хижа Тъжа. Беше 3:37, когато погледнах часовника за последно и добавих още половин час към алармата за сутринта.
Не пропускай следващата част („По алпийското било на Балкана“) от пътеписа „Седмица край Ботев“!