Една слънчева неделя с приятели решихме да направим трек по една планина – Гребен. Ясно, че така се казва заради нейните върхове, наредени открай докрай. Като почнем от най-малките и стигнем до най-високите. Тя е разделена на две, като една част от нея е и в съседна Сърбия. Първенецът й е Дзиглина ливада (1337 м). Е, дотам друг път ще идем. Сега искахме да направим прехода до Драговски камик (1118 м), или както е по-известен Трънския Матерхорн заради пирамидалната му форма, да продължим към съседния Стакьов камик (1050 м), та чак до Врабченския водопад да стигнем и да се разхладим.
Върнах лентата назад. С приятели бяхме решили да качваме този трънски връх. Беше прекрасно време и за да се наслаждаваме отвисоко, поехме през трънаци, драки, без пътека – само че останаха дрехи по храстите. Но все пак остана някоя и друга по нас и бяхме доволни от гледките горе. Ееех, хубави спомени! Сега отново качвам този връх, но с малката разлика, че сме повечко.
Поемаме по една пътека от последните къщи и кошари на Филиповци. От къщата наблизо излезе старец, стресна се, но ни се зарадва, че толкова голяма дружина наминава насам ей из това Краище, и то баш тук, към Драговски камик. Разменихме две три думи и запухтяхме по баира. Слънцето се откъсваше постепено от перестите облачета и нагряваше гърбовете ни.
На първо време криволичехме през шубраците, червените покриви на махалата се скриваха зад нас, чуваха се само някой и друг лай на куче и щастливото кукуригане на петел за изпроводяк. Тук отдавна бе настъпила пролетта, но на по-високите върхове все още имаше бяла захар. Пчели жужат, тук-там коприва или на чесън ухае, птички прелитат, а ние вървим покрай трънаци и чукари. Тепърва сериозното драпане предстоеше. Настъпваше и жега с всяка крачка. Стана доста стръмно, направо си лазехме. Настроението ни бе прекрасно. Захласвах се по гледките, които ме заобикаляха.
Скоро се появи трибагреникът, а и някои вече бяха на върха. Един приятел имаше приятен повод да почерпи. Покрай всяка скала, храстче, се провираме, за да стигнем заветния връх. По голите скали имаше вероятност да се запознаем с някоя красавица с дълга виеща се опашка. Все пак Гребена пази своите тайни и никога не е късно да ни изненада. С лафове, снимки почти всички от дружинката вече сме на Драговски камик. Замислих се откъде произлиза името на върха. От легенда за двама млади или Драго войвода. Знае ли човек. Реших да разуча на спокойствие у дома. Сега съм на планнина с приятели. Нека се наслаждавам максимално.
След като се изредихме за снимка на заветния Матерхорн, останах сам. Направих последен кадър с големия трибагреник на фона на безкрайното планинско море и забързах да настигна дружината. Вървя по острото било на планината. Гледките са неописуеми. Като човечета се точехме напред покрай храсталаци и скали. Отляво и отдясно само скали, а долу баири, пътища, тук-таме по някоя кошара или къщи, а надалеко ей къде се вие веригата с острите и по някое заоблено връхче в Сърбия.
Скупчихме се. Айде на Стакьов камик, да се отчетем. Кой къде намери, да застане за снимка. Разбрах, че ще ходим до Врабченския водопад, недалеч оттук. Пътеката свърши, поне на пръв поглед не личеше. Стана интересно. Юруш надолу по стръмния склон, добре че меката тревица омекотяваше слизането и търкаляното. А и борчетата си търсеха скиорчетата. Много внимателно заслизах надолу към пътя, до който разбрах, че трябва да стигнем, и от него до водопада. С малки крачки и на почивки слаломирах из борчетата. Приятелите последваха примера. Весело и приятно.
Постепено гледките изчезнаха, потъвахме сред гора, скали, шубраци. Естествено стана задушно, слизаме, това е! Ожаднявах, пие ми се бира, а още се провираме като някакви страхливи животинки, опипваме, почиваме. След известно време стана върволица по очертана горска пътечка. Замириса на смола, чудесно. Най-стръмното го бяхме преодолели, усещахме, че наближаваме пътя, но и той се крие от нас. Напред някой извика: „На пътя съм!“. И след няколко минути дружината започна да изскача като зайци от гората.
Като се обърнах назад, малеее! Хванах се за главата откъде и как успяхме да слезем здрави от чукарите. Заслушах се, напред се чуваше шум, една грамада скалист склон се издига към небето. Наближавам последната точка от днешното приключение. Ето я табелата, подсетих се аз. Един по един в индианска нишка слизаме надолу. Забелязах, че местните жители бяха оформили кът за отдих и почивка, маси, пейки, барбекю, естествен навес бе скалата, всичко до реката. И удобни камъни за плаж. Има вероятно пещери тук близо до Врабченския водопад.
Погледнах на една страна, забелязах, че всички се провират през нещо като скална арка. Запътих се и аз. Да, наистина, грамадните канари бяха като че споени и слънчевите лъчи се пречупваха през пролуките им. Долу прескачахме реката, имаше вода, извираща от дълбините. Продължих и ето че студените и свежи пръски се появиха. Беше красив, падаше от не много високо, но си заслужаваше разходката до него. Предположих, че щом е близо до град Трън, значи по пътечка някъде стига до село Банкя, където е живописното Ябланишко ждрело.
Вдясно буквално в скалата бе направена бетонна много тясна пътечка, която стигаше до горната част на водопада. Око да види, ръка да пипне. Качих се и аз. Беше прекрасно, в същото време трябва да се внимава изключително много. Адреналинът ти се качва неимоверно. Време да се насладим на храната от раниците и да се чукнем за здраве. Беше много приятно тук. Орел високо в небето направи кръгче, беглата му сянка премина наоколо по китната полянка.
Мисля и друг път да посетя това райско местенце – пролет, лете. Стана време да потегляме. Хвърлих последен поглед назад и с бързи крачки настигнах групата. По черния път, който правеше завои покрай крайните къщи на село Врабча, вървим към колите си. Погледнах надясно – гребеновото трасе на планината, дето смело преминахме, се издигаше гордо над нас, двата върха се виждаха ясно. След около час-два сме вече по колите и потегляме обратно за столицата. Прекрасното изживяване от Гребен планина. Гледките, местата остават ясен спомен. И все пак – до скоро!
