В подножието на величествените и красиви върхове на Рила планина светецът Иван Рилски съградил своя божи дом, разпространил словото, вярата, любовта.
Красивата природа наоколо
Сред гъсти гори, и игривия ромон на реката се извисява снажният и величествен Рилски манастир. Живописният път до него криволичи покрай изваяни от природата скали, бистри планински водопади с няколко водоскоци, някъде скрити в дебрите на гората от човека. Само мощният напев на падане подсказва за силата им. Преминавайки символично през скалните стражари, или може би орли, защото така изглеждаха, започва една екопътека, която обхваща няколко каскадни живописни водопада с екзотичното име „Бохемия” и Божите стъпки към кръста на Иван Рилски и метох „Орлица”.
Табела за водопади „Бохемия“
Времето бе благосклонно за разходки. Лято. Реката препуска покрай пътя, пролетни цветя покриват поляни, пътеки. Оставям шосето зад мен и с отмерени крачки тръгвам към първите водопади. Оказа се кратко. Току след 10 мин. се появи беседка и чешма до нея. Отморих, утолих жаждата си и поех по пътечка, която минаваше сред широколистна ниска гора, ясно се открояваше и долът до нея. Долавях шума на падаща струя планинска водица.
Планинска водица
Ето че съм пред водопада, чувам го, но не се вижда. Обли, хлъзгави скали го скриват. С малко усилия и ето ме пред него. Падаше от не много високо място, наоколо обградено от скали, доста тясно. Имаше камъчета под краката ми, значи плитко е. Хладно и приятно, исках да усетя пръските му. Отправих поглед нагоре да разбера дали има как да се покатеря, да се доближа максимално до това невероятно място. Забелязах, че някаква пътечка катери нагоре из шубраците и аз забързах нагоре. Стана по-стръмно, вода тече от мен, началото на водопада не се види. Спрях да почина. Отказах се.
Заслонът по екопътека „Водопади Бохемия“
Върнах се към заслона пресякох пътя и Рилска река и с бавни крачки се отправям към екопътеката „Кръста” вървя към мястото, където е бил Светецът. На всяка крачка под сенките на дърветата, по камъни тайно ме наблюдават очите му. Тук аз съм гостенин и ходя по неговата пътека, по баира е осеяно с пъстри цветя, гледки към величествената Рила. Причудливи скали, изваяни от природата – някои приличат на вечно застинали орли, пазещи пътя към долината на реката – метох „Орлица“, други приличаха на стена.
Порта
Слънцето напичаше яко, прецених, че ще е добре да си пазя водата. Търсех дебелите сенки, които не бяха много. Зад мен бе град Рила, по-назад Кочериново и някъде в маранята се открояваше малко Пирин, пред мен снажните, покрити с малко бяла захар и много зеленина върхове. Като верига се редяха един до друг кой от кой по-висок. В долината пъстро зелената гора почти скриваше пътя и метоха, към който скоро ще тръгна. Погледнах встрани и забелязах, че този водопад, който се мъчих да видя отблизо, има още един пад и се вижда от шосето. Само залудо драпах. Но си направих и екстремна разходка, тъкмо по-бързо да огладнея, а за ожадняване да не мисля. Само бирата спасява.
Водопад Бохемия
Неусетно се изкачих на открито до железен бял кръст. Това бе знак, че втората цел от моите намерения бе изпълнена. От него гледката бе неописуема, както споменах малко по-нагоре в разказа си. За това място, и по точно за Иван Рилски, има една легенда, която разказва, че „Светецът се превърнал на сокол и литнал от Околицата, място, на което бил обграден от своите преследвачи, и се спасил, като долетял и кацнал на високата скала Кръста. Но гарваните и свраките, летейки около него, го издавали и затова той ги проклел от тази скала нагоре да не летят. Допило му се вода и мигновено в краката му бликнал извор. Пил от нея и я осветил.” От тогава хората преди изгрев слънце се мият и пият вода между Великден и Гергьовден.
Икона на Св. Иван Рилски
Рилска верига
Българският духовник, светец и отшелник е роден в село Скрино – Влахина планина през 876 г. Живял по времето на княз Борис I, цар Симеон Велики, цар Петър I. До 25 годишен бил пастир, а след това пожелал да се посвети изцяло на Бог. Умират родителите му, раздава своята част от наследството на бедни и болни хора и постъпва като послушник в манастира „Св. Димитър” във Влахина планина.Там придобива богословско образование, научава богослужебните книги и получава духовнически сан. Става монах, отдава се на пост и молитва, установява се първоначално на Витоша, а по-късно отива в най-високата и безлюдна Рила, където след време основава едноименният манастир.
Кръста
Не ми се тръгваше. Ветрецът ме разхлаждаше, аз поглъщах в големи дози планинския въздух и не откъсвах поглед от заобикалящата ме красота. Слизам надолу по пътеката за метох „Орлица”. Да разбера дали оттам идват орлите, там ли живеят! Вървя надолу и се замислих защо тези водопади са ги нарекли точно „Бохемия”, а не с някое простичко име на местността, сред която се намират. Може би ще е хубаво да попитам местните жители или туристите, изградили заслона, стълбите, табелите, от които става ясно за тези прекрасни екопътеки, по които целогодишно се катерят гости, любители туристи от близо и далеч.
Буйната река
Неусетно се озовах на пътя, склонът, покрит с цветя, скри металния кръст. Поех бодро към тази сграда, също частица от манастира. Не вървях дълго. Метохът бе разположен на десния бряг на Рилска река. На табелата до главната му порта бе написана кратка история за съществуването му. Зачетох я. Според нея скалният масив се казва Орлица и метохът е най-старият на Рилския манастир, който е давал подслон и храна на поклонниците, пътуващи за обителта. Дори в грамота на цар Иван Шишман се споменава за този метох от 1378 г. Въстановяван е няколко пъти.
Буйните води
В метох „Орлица“
През 1469 г. е изграден храм на името на апостолите Петър и Павел, в който са пренощували мощите на светеца Иван Рилски на път от Велико Търново към Рилската обител. Пише още, че стенописите са запазени от 1478 г., като последното изписване е било от 19 в. и е дело на Никола Образописов – художник от Самоковската живописна школа. Прочетох, че има лоза, която излиза извън дебелите каменни зидове. За нея има поверие, че е на повече от 700 г. и никога не е боледувала, не е пръскана и всяка година е давала реколта.
Метохът
Бях заинтригуван и с нетърпение исках да погледна всичко отвътре. Отворих тежката дървена порта и влязох вътре. Тук времето бе спряло. Тишината с нож да я режеш. Обиколих двора, цветята ухаеха прекрасно. Седнах на дървената пейка под вековната лоза и се унесох. В един момент се върнах в реалността и потеглих с малки крачки към портата. Не исках да напускам този дом, но се наложи.
Метохът
Китният двор на Метоха
Затворих голямата порта зад гърба си и отново по асфалта. Заслушах се. Някъде напред от много високо падаше вода или по-скоро течеше. Реших да повървя и да се уверя какво е това. С всяка крачка шумът се усилваше. Пътят се вие из дебелата сянка на гората. След малко се появи голяма сграда – хан „Дяволски води”. Добре изглеждаше. Както бях ожаднял, исках да пийна нещо студено. Стегнах се и със сетни сили продължих към шума, който идваше някъде отдолу. Разбрах, че всичко е от буйната река, идваща от рилските върхове. Обиколих хана. Ето че китна, сенчеста пътечка върви успоредно на реката. Добре, рекох си аз, и продължих.
Метох „Орлица“
С умерено темпо ходя напред сред шарената гора, тук-таме се оплитах в паяжинки, висока тревица се кланя. Реката шуми, бърза. Някъде над нея още нещо шуми. Водопад доста висок навярно, искаше ми се да го видя. Уви. Нямаше как. Едно, че ширналата се и бърза река пречеше, друго, че нямаше мост. Планината бе решила само да слушам приятния тътен на високопланинския водопад, но не и да го гледам. Може би и поради това, че пада от много високо, някъде в дълбините на дявола, идваше и името на хана „Дяволски води”. Мочурливо бе, тук-таме много отнесени, прекършени или влачени дървета бяха кръстосали корони или стояха все едно прегърнати, като само силното течение на водата ги поклащаше и напомняше, че са живи. Огромни скали и камънаци се допираха едни в други, пътечката все си върви. Къде ли стига? Кой знае. Подминах един рибар, но шумът бе неописуем и не можех да го поздравя. Продължих.
700 годишната лоза
Много се отдалечих. Исках да разбера дали ще открия началото и, но времето течеше, а трябваше да се връщам. Утехата ми бе, че ще изпия една студена бира сред прекрасната природа на Рила, приятната музика от течащата река и завладяващата мелодия от чуруликането на птички и бръмченето на пчелички.
Беше хубаво! Представих си за миг, че живея в Кочериново и за никъде не бързам. След няколко минути тръгвам обратно. Напускам това прекрасно място.
Зареден с духовна енергия, планински въздух, красива природа, спомени от миналото завърши моята разходка.
Хан „Дяволски води“