За Краище и Трънско или Швейцария на Балканите

Краище и вилата

Тук няма да цитирам за сетен път Алеко Константинов, не защото не искам, а защото го правя твърде често в последно време и рискувам да стана банален. Но трябва да ме разберете! Трънският регион така ме впечатли, че думите на Щастливеца отекват в съзнанието ми всеки път, в който се сетя за нашата Швейцария на Балканите. Тези, които са чели някои от предните ми писания, може би са усетили това още тогава. А за онези, които не са, ще разкрия една тайна – тук е задният двор на Рая. И не говоря само за ждрелото край Поганово, а за цяло Краище!

Панорама от Ездимирска планина към село Ездимирци

През тези години, в които за мен съществуваха 4-5 планини и Родопите бяха синоним на уют и спокойствие, не съм си представял, че някога ще имам колебания, когато се замисля за бъдещата си планинска вила, че тя може да е далеч от безкрайните родопски пасища. Уви, за по-малко от година, мислите ми поеха в съвсем различна посока. Краище! Тази пленителна шир, предпазена от поквара и излъчваща чистота и блага тишина. И като споменавам Краище в следващите редове, за по-лесно ще си позволя мислено да добавям към него и планини от други географски групи, които се намират в този див, див запад.

Увлечението и обичта

Още с първото си стъпване на планина от този край, сякаш невидимо въже започна да се увива около мен. Усещах, че скоро ще тръгне да тегли. А това беше най-ниската, най-лесната, най-крайната планина от цялата западна верига – Вискяр и нейния „бивш“ първенец Мечи камък. Какво ли следва? Втората в списъка – Рудини, дръпна по-рязко въжето. Погледът към девет планини (че и повече) беше пленяващ. Релефът и цветовият диапазон, които прихващаха очите ми, трудно биха се изличили от съзнанието ми. Дори опустошителното влияние на времето не би било достатъчна да го стори.

Ждрелото на река Ерма по Трънската екопътека

С всяка следваща планина притегателната сила растеше – Ездимирска, Земенска, Черна гора, Завалска, Конявска. Продължавах все напред, а примката ставаше все по-здрава и се затягаше около кръста. На подобни места през главата на човек преминават множество разнообразни мисли – съзнанието ти е отворено, отпочинало и можеш най-накрая да мислиш неангажиращо. Един от въпросите, достигнали до моя ум, беше „Какво щеше да бъде ако си бях останал във Варна?“. А отговорите връхлитаха като ураган в това безоблачно планинско утро. Щях да си гледам равното море, което така и не ме спечели за почти десет години. Щях да посетя Ждрелото на река Ерма някой ден, с което да се изчерпи ходенето ми из другия край на географията. Щях да пребивавам под съпровода на ориенталските ритми на Колхозния пазар с едни далеечни мечти за къщурката и народните мотиви в далеечните Родопи. Щях да… Е, добре, че се преместих!

Обикването ми на Трънско продължи с Любаш и Стража. Тук ще вмъкна и Ездимирска, въпреки че я бях посетил доста преди това, но просто някак трите вървят ръка за ръка. Точно те ми останаха най-дълбоко в сърцето. Ако ме питате, не зная защо. Просто се случи. Дали заради каменистите склонове, дали заради приветливите селца в подножията – Ребро, Лялинци и Ездимирци, дали затова, че по тях няма черни пътища и са една идея по-трудоемки от другите наоколо… Аз не виждам конкретна причина, но си ги пазя на едно специално местенце в съзнанието.

Изоставена къща в село Сушица, Кобилска планина

И тъй се нижеха седмица след седмица. Колекцията от върхове растеше, кръгозорът се разширяваше. Ерулска, Лисец, Гребен, Кобилска. Онзи ден беше и Пенкьовска. Парче по парче, сглобявах пъзела на запада, а той ставаше все по-красив и цветен. Дори пикселите на фотошопа не могат да бъдат достатъчно обогатени, за да представят това, което природата на Краище излъчва. Това богатство, което притежава България, е тук, само на десетки километри от столицата и за мен е непонятно как е потънало в забрава. По пътя за Конски връх дядо Стоян с насълзени от радост очи ни подканяше да му влезем на гости, че рядко имал възможност да поговори с някого. Щом чул кучето, веднага побързал да не изпусне случайните минувачи, та ни настигна притичвайки, да ни върне да му погостуваме. А по-навътре в Краище ставало по-лошо. Та то е два-три пъти по-близо от Родопите! И добре, че е така, та скоро да успея да подредя липсващите части на пъзела.

Мечтата и маршрута

Всички тези несравними гледки и изживявания оформяха с времето една мисъл, която в последствие се превърна в мечта. Първо бяха въпросите. Защо ли няма туризъм на такова докоснато от Господ място? Какво ли щеше да бъде, ако до всеки връх има истински маркиран туристически маршрут? Какво ли щеше да бъде, ако до всеки връх има по два маркирани маршрута? А какво ли щеше да бъде, ако всички тези маршрути са свързани?

По пътя за връх Сирищнишка рудина, планина Рудини

Една мислена карта се чертаеше в главата ми и всеки следващ въпрос добавяше нова линия върху нея. Разположението на планините е такова, че позволява обиколка, без да се повтори нито един връх. Голяма част от тях имат сравнително проходими възможности от две-три и повече страни (за много просто не съм успял да открия сведения). Това дава предпоставки за маркиране и свързване на планините в един „Обединен западен маршрут“ (на който все ще се измисли подобаващо име, разбира се). Нещо като Ком-Емине, но в по-малък и по-кръгъл вариант. Подобен маршрут, но по-достъпен – почти за всеки. Може да се свърже с Осогово, Влахина, Малашевска, Огражден и Беласица и дори да се утвърди като идеалната подготовка за Ком-Емине, E-4 или Е-8.

Гранични зони, подслон, трасиране… За всичко би могло да се измисли решение. Колкото и да сме свикнали в България да казваме „Това не може да стане!“, по света постоянно доказват, че няма невъзможни неща. С малко повечко труд, много мерак и инициатива от страна на няколко общини, това изглежда напълно постижима цел. Краище е нешлифован диамант и моята мечта за „Обединен западен маршрут“ е само малка част от това, което може да придърпа туристическия поток в тази посока. Сигурен съм, че и дядо Стоян би бил много по-щастлив, когато това се случи. Както и аз, защото най-накрая ще обиколя този край наведнъж, без да бързам, с дебел дневник в раницата.

От връх Стража към Трънско. Планините Руй, Ездимирска, Гребен и Грамада на хоризонта.