Точно това се вижда на снимката по-горе; вляво е Конявската планина, или по-точно Ришкият и дял, в средата, разбира се, е проломът и вдясно е Земенската планина, нищо, че първенецът й Тичак остава зад кадър. Бонус е Осогово със заснежените си върхове в дъното. За съвсем повърхностно запознанство с този край ми бяха нужни четири прехода и три години.
Случва ми се да досаждам със спомени, но сега ще го направя с липсата им. Когато бях 5-6 годишен, майка ми често ме водеше на гости в Кюстендил при свои лели – разбира се, с влака. Трябва да съм виждал Земенския пролом десетки пъти, но изобщо не го помня. Затова пък помня книжни кесии със син надпис „РСВ“; продаваха ги на пернишката гара направо на перона и в тях бяха най-вкусните кебапчета, които някога съм ял. Все пак нещо трябва да ме е вълнувало, защото, когато по-миналата пролет се наканих да ида до пролома, почти не можах да заспя. Получи се доста уместно, защото така или иначе трябваше да стана към четири и половина, за да стигна до гара Горна баня преди 5.46 – тогава минава сутрешният влак. По това време градският транспорт е, да използвам купешката дума, спорадичен. Бях си оставил три четвърти час да стигна пеша до гарата; стигнаха ми. Иначе влак има и в 8 и нещо сутринта, но той пристига в Земен към 10. Впрочем, за нещо по-непретенциозно върши добра работа.
От долната страна
Озовах се в Земен към осем часа и тръгнах. Отначало вървях по улици, които ми се видяха много дълги; към края на града, при нещо като варници на отсрещния бряг на реката, поех по пътечката покрай ЖП линията. Не след дълго ми се изпречи първият тунел, който заобиколих лесно през поляни до реката. Тук са първите скални красоти, пак на отсрещния бряг; до това място води и екопътека от манастира. Моят път ме заведе под първия мост, качих го, преминах по траверсите, защото подобието на тротоарче встрани бе настлано с нещо като дъсчици от щайга и ми се стори неподходящо за наднормената ми физика. То си пише, че е опасно за живота… След това до някое време ходенето беше сравнително скучно, разнообразих го със слизане до реката срещу махалата с тематичното име „Айдуците“. Впечатляващият Сарай се показа вдясно; в унес стигнах Близнаците и вторите мост и тунел. На теория този тунел може да се заобиколи, дори тази година видях табелка в този смисъл, но аз го минах без особено шубе – прав и къс е.
Скоро след това се мярна симпатично и сякаш използвано кантонче, точно преди най-внушителната, или както се казва в наши дни, най-яката част на пролома – Гълъбинските скали и големия завой на Струма със Землънград. Не се наемам да ги описвам, само се чудя как хората от близката махаличка стигат до къщите си – не виждам да има път, влакът не спира тук, а ходенето е доста дълго. Имах разписание на влаковете, между другото съвсем точно, от сайта на БДЖ и на полянка над третия тунел устроих засада на влака; за мой възторг успях да го снимам. По-късно щях да направя същото и при деветия тунел. Скоро след това стигнах кариерите /не работят, имало някакъв проблем с геология или може би екология/; там се заприказвах с пазача и гостуващия му кантонер.
По едно време от близкия и с ужасна слава четвърти тунел се показа група от няколко човека – необичайна гледка. Бях изпълнен с притеснения, които се стараех да не покажа, за това как да я карам нататък. Тунелът е дълъг около половин километър, крив и много тъмен. Има обиколна пътечка вдясно покрай реката, но тя минава през проблемни камънаци. От дума на дума кантонерът сподели, че и без това ще се връща към кантона си оттатък. С огромно облекчение се „съгласих“ да мина с него. Наистина беше много тъмно, много криво и много дълго. Човекът имаше хубав фенер – светлината на телефона ми не стигаше доникъде, вътре всичко бе черно след повече от век експлоатация с пара и дизел. Съветът му беше, ако минаваш през тунел, да го правиш в рамките на двайсетина минути след влак – през това време със сигурност няма да има друг.
Минах покрай порутената спирка Скакавица, където всички влакове спират – много удобна изходна точка за разходки в пролома и до Скакавишкия водопад – и продължих без ясна идея какво да правя. Отначало мислех да се прибера покрай водопада и после през планината до Раждавица, но шести тунел някак ме привлече. Минах го, видя ми се фасулска работа. След четвърти всички изглеждаха така… Взех, че продължих по линията; надявах се да има гледки към реката. Нямаше. Чинно изчаках поредния влак, преди да се впусна в следващите тунели и изненадващо лесно и бързо стигнах Раждавица някъде към един и половина следобед.
Свършвам с пролома и трябва да направя дежурните предупреждения. Минаването по мостове и през тунели е опасно. Правете го внимателно; добре е да знаете разписанието на влаковете. Те тук най-често са дизелови мотриси Сименс – движат се относително бавно, но са тихи и се чуват, когато вече са наблизо. По-рядко има и товарни, а още по-рядко увеселителни влакове извън разписанието.
От горната страна
Година по-късно предприех ходене от Земен по – както си мислех – безпроблемното било на едноименната планина до водопад Полска Скакавица. Чудната идея беше да хвана ребро, качващо се от земенската Царева махала. Вървях си небрежно, когато от някакъв двор ме връхлетяха двайсетина безкрайно разнообразни кучета. Изглеждаше, че съм дотук – нямах с какво да се опазя, но се появи ангел-избавител в лицето на стопанката им. Заприказвахме се, разказах за намерението си. Дамата с кученцата сметна, че ходенето е твърде дълго; препоръча ми все пак да се кача покрай някаква чешма. Там имаше пътека, по-късно престана да я има, но пък трънаците се сгъстиха. След може би половин час стигнах до някакво място, наречено Маричек; в горния му край се появи, сякаш от нищото, пътека, която след доста дълго, но безпрепятсвено качване, ме заведе до билото, което в тази си част се нарича Мечка. Оттам е заглавната снимка.
Времето ми се видя напреднало и подминах Силни връх по пътя от запад; затова пък до Иванов камък просто отидох – това не може да се нарече качване. Към върха, защото това е връх, се подхожда откъм север през нещо като поляна с почти незабележим наклон. Минава се покрай бетоново блокче, което май символизира върха и кой знае защо към него е прикрепена стоманена кука. Гледката се открива отведнъж и направо спира дъха. Освен целия пролом заедно с отсрещната Риша планина панорамата обхваща от Стара планина на север през Витоша до Рила, Пирин и Осогово на юг. По-нататък видях снежна купчина още по-надалеч, която можеше да е само Алиботуш.
Искаше ми се да остана още на това чудно място, но гонех влак в буквалния смисъл на думата. Пътят по билото е равен и скучноват, но на юг периодично се откриваше Осогово, а на запад нещо, което после разбрах, че е връх Църноок в Сърбия. Поредните поразителни гледки се откриха от Еньова чука – право над Гълъбинските скали, кариерите и Землънград, за които споменах преди. Пътят започна постепенно да слиза към махалата Гравенье, която, за разлика от повечето такива махали, е пълна с живот – във всеки двор имаше хора при условие, че дотук се стига само по черен път. Изтървах пряката пътека за железопътната спирка Скакавица, но по-обиколният път ме награди с хубав поглед към водопада. Стигнах цял час преди влака, разходих се до четвърти тунел и се поизмих на тамошната чешмичка – май единствената в пролома.
Още веднъж
След още една година, пак напролет, отидох до Конявската планина или по-точно до Ришкия и дял. Бях я виждал само от разстояние и бях изчел каквото можах да намеря. Тръгнах пак от Земен, но този път по сух дол покрай ловен заслон до премката, или Преслапо, при връх Еленова глава. Там попаднах на странно цвете, на пръв поглед наподобяващо неколкократно увеличен минзухар, но с някакви косми от външната му страна. По-късно научих, че това е планинско котенце /Pulsatilla Montana/, ендемичен и защитен вид. Иначе върхът си беше панорамен, както му е редът, със самоделна каменна пирамида и дискретна лисица, която не успях да снимам.
Този път Рила едва се различаваше; не беше чак такава загуба, защото оттук и без това няма видимост до Пирин. Затова пък можах добре да разгледам миналогодишната си Земенска планина, вече с окото на познавач. Идеята за по-нататък беше да продължа на югозапад през местността Онакова поляна към знаменитата кота 1043. Бях приятно изненадан от добре разчистената пътека, явно дело на местните планинари. Още две приятни изненади ме очакваха. Котата на живо излезе много по-хубава, с невероятни панорами към Гълъбинските скали и Землънград, от които май се възторгвам за трети път. Който ги е виждал, знае за какво говоря, а на останалите мога само да кажа, че от снимките нищо не се разбира – поне не от моите.
Другата изненада, или по-скоро облекчение, беше пътеката към дъното на Стубелски или Манастирски дол. Тя пресича по диагонал доста стръмен, подобен на сипей склон. Ходенето се оказа лесно, а гледките такива, че ме оставиха без суперлативи. В дъното на дола има висока десетки метри скална стена с тесен и висок процеп, която въобще не успях да снимам, просто не намерих гледна точка. На живо пространството някак се схваща в целия си гигантски мащаб; може би добър фотограф ще може да предаде усещането. Продължих надолу по дола – чак до шосето за кариерите има нещо като черен път. Направи ми впечатление, че в тази планина пътищата по доловете ги прекарват по самото дъно, където в другите планини обикновено има поточе или поне пресъхнало русло. Изглежда тук няма течаща вода, може би местността е карстова.
Както и да е, след може би час не особено интересно ходене стигнах шосето за кариерите. Дотук може да се дойде от спирка Скакавица по пътечка, която се отклонява от южния вход на четвърти тунел вдясно. Не съм я преминавал; знам, че е проходима, но има проблемен участък – сипей. Аз продължих по пътя към Раждавица; той минава доста високо по стръмния източен бряг на Земенския пролом. На триизмерните компютърни картинки се откриваха панорами, но на място се виждаха предимно близките дървета. Скучно… На две-три места все пак успях да мярна нещо между клоните; вече по-близо до селото нещата станаха по-видими. Снимах, каквото можах, за последно входа на каньона на Шегава. И този път стигнах на гарата доста преди влака.
И още веднъж
Две седмици по-късно, в последния ден на март, се опитах да направя кръгче над Буново. Оставих возилото си на някакво широко място в началото на селото; пътят дотам излезе може би час от София – доста по-бързо от влака. Идеята този път беше да се кача по диагонал по югозападния склон на Риша до място, откъдето на теория трябваше да има поглед отгоре към каньона на Шегава – пак този каньон. Предишните три ходения минаха по план, но това – не. До около първата една трета пътеката беше сравнително благосклонна, но в местност, наречена Кръстати дъб, реши да ме изостави. Кръстат дъб не видях, но смриките ставаха все повече и все по-гъсти, на места ми се налагаше буквално да ходя през тях; беше толкова трудно, че изпаднах в паника. Постепенно обаче надделяха борове от тези, с които преди време се залесяваха планините. Между тях ходенето беше трудно, но възможно и успях да издрапам до открития склон на няколкостотин метра по-нагоре.
По-късно, когато прегледах навигацията, се оказа, че нито времето, нито разстоянието са били чак толкова ужасни. Естествено, отказах се от ходенето до Шегава, за което съдбата не без ирония ме компенсира – част от скалите над каньона се видяха от баира, на който се бях озовал. Трите върха в тази част на планината – първенеца Риш, Опетаница и Големия връх бяха близо, минах през всичките и слязох право надолу по склона до селото. Единственият човек, когото срещнах там, ми каза, че по тези места никой не ходел “от години”. Всъщност, качването от Буново право нагоре по склона е напълно възможно и не чак толкова трудно; денивелацията е към 500 м, наистина без пътека през повечето време, но при добра видимост няма да има проблем. Гледките са много хубави, просто повечето ми прилагателни свършиха по-нагоре в писанието. Жалко, защото май не отдадох дължимото на последното ходене. То ме остави със смесени и наранени чувства, но не планината ми е виновна, че се изгубих, а собствената ми глупост.
Албум от Земенски пролом, април 2017 г.
Албум от Земенска планина, март 2018 г.
Албум 1 от Конявска планина, 17 март 2019 г.
Албум 2 от Конявска планина, 17 март 2019 г.
Албум 1 Конявска планина, 31 март 2019 г.
Албум 1 Конявска планина, 31 март 2019 г.
