Планината обича ранобудните, но в този ден напрегнатото ми ежедневие ме отпусна чак в обедните си часове. Настъпих здраво педала на газта и дано онази алчна камера, добре прикрита зад прогнилата мантинела при тунел „Топли дол“, да ме е пропуснала, защото в противен случай ще ме лиши от някое следващо преживяване. Нямах време да я мисля, повече внимавах да не срещам вълнуващите неравности по нашите европейски пътища, особено в последния участък на априлския квартал Острец.
Оставих Калината малко след чешмата със студената вода и се гмурнах в гъстата букова гора. Най-сетне прохлада! Реката под мен се хлъзгаше по загладените от нея скали и спокойна течеше към низините. Но скоро трябваше да я изоставя, защото стръмният горски път запълзя рязко нагоре и стана възможен само за виетнамки и триосни джугани.* И то само през лятото и не по време на дъжд. Предните дни беше валяло, затова на гората ú беше задушно и се потеше повече от мен. Сега само жълтата маркировка и каптажите ме подсещаха за света, от който исках да избягам.
Узрелите боровинки и малини се опитваха да прекъснат разговора ми с моята стара приятелка Гравитацията. За краткото разстояние до Табите доста често се сещахме един за друг, но след Тодоровата чешма нещата се поуспокоиха, а щом излязох на ширналата се поляна и видях извисената снага на масива Триглав и сгушените в подножието му постройки, на часа забравих за нея. Стадо кончета караулеше от близкия връх, а едно рунтаво кученце ме поздрави малко по-агресивно, но успях да се споразумея и с него.
Хижарят Събин ме посрещна вкусно, а по мобилната връзка разбрах, че всичките ми хора са добре и са си вкъщи. Поради сушата, в хижа Тъжа нямаше вода за къпане, но кой ти гледа в тая жега…
Умората ме победи още в девет часа и дори твърдият нар с буболечките не успя да ú се противопостави…
+ + +
Зората ме свари събуден и ходещ. По тези места човек се наспива рано и в 6 часа вече бързах към Смесите. Там пет потока се срещат и смесват, за да дадат началото на река Тъжа – място значително по-приятно от едноименните Пет кьошета в София, например. Русалийският проход, който пресичах, е един от най-високите в Балкана, но въпреки това малее в подножието на обкръжаващите го гиганти. И тук лесното свърши.
Скоро усетих в сутрешния хлад горещина по стръмната пътека към хижа Мазалат. В междухижието винаги е интересно и всяко преминаване е неповторимо. Гърмяната гора все още спеше и не се трогна от тихите ми стъпки. Една изгубена щека ме успокои, че не съм сбъркал пътя, а когато излязох на открито и нагазих в хвойновото поле, остър полъх навлече всички дрехи на гърба ми. Краката ми се измокриха до коленете от росата. Разпран чепик допълваше позастарялата зимна маркировка и я правеше малко по-весела. Слънцето грееше някъде зад върховете, но при мен още не беше дошло. Когато това се случи, околността закипя от жега. То се показа и се спря. Не беше сърдито, но като че ли искаше да вземе всичките ми сили и почти успя. А сянката се скри от страх и дълго време никаква не се показа.
Последва равен участък с урви от двете страни. Вървеше се леко. Единствено металният кръст и паметната плоча ме откъснаха от приятната гледка и ме върнаха в едни не толкова далечни, но мрачни години. Не всички са бродили като мен по тези места само за да се възхищават на природата!
Край малката локва-езеро изпечен овчар пасеше стадото си – рядка порода каракачански овце. Добре, че кучето му не беше от тяхната фамилия – в противен случай, дори лютивият спрей на дъното на раницата едва ли би ме спасил. Тук трябваше да се отклоня, изправих се пред склона и стана брутално трудно. Транспортирът почти превъртя наобратно, но не виждах друг избор, защото вдясно изровеният път си редеше дългите завои, а вляво Царството на еделвайса плашеше с канари и отвеси. Там бяха мечките, грабливите птици и алпийската роза. Ситните камъни едва се крепяха на стръмния склон и при първа възможност се свличаха надолу. Аз разполагах само с един гол ентусиазъм и той ме поведе напред измежду едрия пясък и туфите с оскъдна растителност. Непознато копито беше оставило красив отпечатък. Докато му се чудех, високо над мен няколко диви кози грациозно се понесоха по техните си пътеки на изток.
Малкият Кадемлия ме измъчи, но ме дари с чудновата панорамна гледка. Черните силуети на Пиргос и Мазалат откъм изток преливаха в светлосенки и не ме гледаха с добро око, все още сърдити заради унищожения от иманярите древен надпис. Оттук са преминавали римски пътища, а войници в древна крепост са следили за реда. На 2200 метра височина, през всички сезони. Розовата долина от юг криеше красотата си под обедната мараня, Средна гора зад нея ми се видя малка, но интересна, а на запад старопланинското било се проточваше далеч зад първенеца Ботев. Хижа Тъжа и Марагидик изглеждаха миниатюрни на пет часа път от тук. Северът се разстилаше и пъстрееше зад множеството хълмове и хилядите червени покривчета. А за да усетя омаята на Пеещите скали, трябваше да се връщам много-много назад и надолу.
Скромно облаче поохлади страстите ми и аз заслизах през седлото към крайната ми цел – Големият Кадемлия. Там се намеси вятърът – взе ми дъха и разхвърли облаци навсякъде. Заключените бивши военни съоръжения от по-ново време стояха безразлични и нямаше как да ми помогнат, но наскоро построеният малък заслон до тях ме приюти и скромният обяд ми се стори невероятно вкусен. Изведнъж всичко се успокои и използвах мига да се гмурна в голямото пропадане към хижа Триглав. Виждах я като кибритена кутийка на километър под мен. На една ръка разстояние, но много дълга излезе тази ръка! Титаник не е потъвал така бързо, както се спусках аз по губещата се в треволяка пътека. Тук-там камъни в силно избеляла синьо-бяла окраска подсказваха, че и по тези места някога са минавали хора. Каменните пирамидки за пореден път ме спасиха от грешки. Скалите правеха пътеката интересна, но и опасна, а моите 90 и повече килограма веднага влязоха в конфликт с горките ми претоварени колене.
Украсих кратката си почивка в хижата с гъбена супа, бутилка от едноименната бира и ароматно кафе. Оставих млад юнак да плаче за войводата край скарата отпред и забързах да наваксвам височина по незнаещия годините си тесен път, свързващ село Тъжа с Априлци. Стар път, но не и скучен. Реката едва се чуваше в ниското, а отсреща прозираше през клонака и всяваше страх Малката Козя стена. Отбелязаната като „красив изглед“ кота криеше всички черти на древно тракийско светилище. Но най-незабравимото усещане ме споходи при Кадемлийското пръскало. Омайно се разпиляваха водите му, падайки отвесно от десетки метри височина. Околната растителност жадно пиеше от влагата му, а скалите го криеха от зли погледи. Той се разкри с целия си блясък след един остър десен завой. Нито забелязах пропастта под мен, нито се сетих да търся карстовия извор и ледената пещера – само кръжащите над него едри птици и него – това виждах аз в този прекрасен миг. Не исках да си тръгвам, но на мястото, където бях преди минути, шумно се изсипа и прехвърча през пътя каменопад и това ме върна в реалността.
По-нагоре гората оживя – срещнах малки групи туристи, семейства и колоездачи. И те като мен не бързаха, а попиваха от чистотата на Майката Природа. От малка каменна плоча узнах за пътници, на които зимата е попречила да се приберат по домовете си и осъзнах колко крехко и опасно е общуването с необятните стихии. Дори и в спокойното подножие на върха, носещ късмет.
Вечерта хижата се напълни с дошли от всички посоки хора. Съдейки по себе си, те също трябваше да са уморени, но хорáта и веселбата продължиха до късно. Голям Кадемлия беше потопил горещото си чело в компрес от тъмни облаци. Небето остана светло дълго време, но когато притъмня напълно, изложи на показ всичките си прелести. От млечния път се зададе сияйно дефиле, луната нетърпеливо очакваше реда си в гримьорната, планетите бързаха да я преварят, а Плеядите – късметлийските звезди заредиха своя ежегоден звездопад. Но аз бях взел своето през деня и не успях да изгледам представлението до края.
+ + +
Обещах си този ден да я карам по-спокойно. Една лека разходка щеше да ми е напълно достатъчна. През ски-пистата стигнах за броени минути до великолепния Марагидик. Дребосък е той, сравнен с останалите, но погледът ми се простря в двете посоки по цялото било и после стремглаво се спусна в шеметните урви, за да се успокои в тихото ежедневие на Априлци. Моята кола беше някъде долу, но невидима в тихата сянка. Причудливи скали, като стражари, пазеха подстъпите към върха, а милият вятър, който упорито ме следваше по пътеката, ме остави сам и свободен. Бях на Горната земя, там където се оцелява трудно, но всяка една секунда е истински преживяна.
После се смъкнах до панорамния път и по него стигнах до Русалиите – широк и загладен връх, който ми заприлича едновременно на удобна площадка за танци на русалки и на стартова площадка за космически кораби. За съжаление, само джипове, моторетки и АТВ-та минаваха през него, въпреки забраната. Едно изворче и красив водопад предлагаха последната живителна влага оттук нагоре. Стада кончета и крави миролюбиво хрупаха тревица отстрани.
Юрушките грамади се изпречиха пред мен и ме подложиха на сериозно изпитание. Не на юруш, а тежко, като парен влак на баир, драпах по склона, а той все не свършваше. На самия връх срещнах първата жива душа от сутринта насам – германката Джулия. След няколкодневен преход краката ú вече не я слушаха – беше подценила силата на българските планини. За неин късмет, в моята вълшебна раничка се намери лек за нея и тя можа да продължи, макар и с усилие, към хижата.
Параджик и Ушите бяха последните препятствия преди заслона с вкусната вода Маринка и достолепния Ботев. Но стадо овце-алпинисти, ведно с кучетата беше заело пътеката. Нямаше как да се разминем и затова поех по обиколния път. Така стигнах до новоизградения заслон Михайлов и се спрях. Неописуемата гледка ме задържа дълго на това място – не исках да пропусна и прашинка от предоставената ми красота. Виждах Розовата долина в краката си, почти целия си вчерашен маршрут, а свитият юмрук на Ботев връх ту се криеше, ту се показваше иззад облаците, гордо изправен над губещото се в бездната корито на река Голяма Бъзовица. Поне една Витоша разстояние имаше до тях и това надхвърляше силите ми, затова ги погледах още малко и заситних по обратния път.
Вятърът най-накрая определи посоката си и захвана песента си откъм север. Засвири през отворите на металните колове на зимната маркировка и доста добре докарваше високите тонове. Дрехите, които досега ми тежаха, влязоха в употреба. Само дъждобранът продължи да се спотайва при торбата с празните опаковки на дъното на раницата.
+ + +
Събин ме изпрати с пържени филийки и кафе и не беше умората причина да слизам бавно по вече познатата пътека. Просто се опитвах да забавя чудния миг, който вече ми се изплъзваше. Аз бях един обикновен горски пътник, който се връщаше в реалността.
30.08.2023
П.П. Дали срещнах русалки? Разбира се! Те са винаги покрай нас, само трябва да ги открием!