Мальовица – хижа Иван Вазов – 7-те Рилски езера

Здравейте на всички любители на природата и в частност Планината. Реших да се включа и аз за първи път с пътепис за последното ми пътуване. От рано ви моля за търпение и разбиране – за първи път ми е :).

Тази година бях решил с група приятели да направим поне 3-4 летни прехода, всеки от които по 2 дни, съответно с една нощувка в хижа или на палатка до нея, второто по възможност. Та един от тези планувани преходи беше стара идея за покоряване на вр. Мальовица, след което за слизане до Рилския манастир. Е, както се казва – „Всеки план – на*ран“, та се получи по-различно.

Една седмица преди да поемем по маршрута, друг приятел бе минал по него и след като разбра, че сме се насочили натам, побърза да ни откаже – слизането от Мальовица към Рилския м-р било ужасно, стръмно и предимно по затревен терен – най-краткото и точно обяснение бе – „ноктите ти се набиват до петите“. Та след тази информация реших да премоделирам маршрута и вместо до манастира, да ходим до х. Иван Вазов.

Дойде лятната съботна утрин на 29-ти юли и заедно с още 3-ма другари – Кибара, Кристиян и Иво, събрахме багажа и се насочихме към ЦПШ „Мальовица“ над Говедарци. Пътят до там бе безпроблемен, като изключим баирите накрая, където натоварената кола се налагаше да минава и на 2-ра, за да може да катери. Тъкмо спряхме в една отбивка на основния път при ЦПШ и докато разпределяхме багажа и стар чичка в камофлажни дрехи спря до колата ни да ни иска пари за паркинг. Понеже и други тъкмо бяха наспирали, поиска и на тях – едни решиха, че ще се преместят, незнайно къде, други пък решиха да му искат сметка откъде накъде ще събира пари, след като не сме на платения паркинг, намиращ се по-назад. Решихме да не започваме похода с излишни главоболия и колкото и грозно да беше, изглежда е добре развита практика, си платихме символичната сума, че да сме и спокойни, че за някой лев няма да се случи нещо на колата. Може и да кажете, че не сме били прави и е трябвало да си отстояваме правата, но просто не ни се занимаваше с излишни дреболии. След тази нелицеприятна случка, бързо се ориентирахме по пътеката за х. Мальовица. Забравих да спомена, че при подготвянето на багажа, раницата на Иво се скъса, по-точно основният цип, та се наложи да импровизираме и да я затваряме с въже от Кристиян и свински опашки, които намерихме в колата и взехме с нас за всеки случай.

Отне ни около 40 минути да стигнем до хижата, като слънцето бе жарко и почивахме на 1-2 места. Пътят до там е сравнително монотонен, като чак при приближаване на самата хижа и излизане от гористата местност се открива красотата на Рила и в далечината се вижда върха. Още не бяхме набрали и скорост, телата ни не се бяха приспособили към натоварването, та стартът определено не бе впечатляващ от гледна точка на темпото.

Стигнахме на хижата, където направихме почивка за вода. От тук вече следваше сериозната част. Понеже се чудехме дали няма да има проблеми с палатките на х. Иван Вазов, по пътя се заговорих с един колега, също с палатка, който ме успокои, че проблеми едва ли ще има.

Връх Мальовица

От х. Мальовица нагоре гледката е уникална, тъй като вървиш в долина – отстрани скални стени, отпред върховете Малка Мальовица и самата Мальовица. След около 40-50 минути стигнахме първата тераса, която минахме почти на бегом – вече бяхме набрали скорост и нищо не можеше да ни спре, поне така си мислехме. След около още 30-40 минути се бяхме озовали на втората тераса, която също бе бърза за преминаване. Седнахме да починем на една полянка точно до реката, където се бяха насъбрали доста хора. Презаредихме и запасите с вода. Всички събираха сили за същественото – същинското изкачване към върха, което отдолу изглеждаше страшничко, но вече място за отказване нямаше. Започнахме катеренето, като Кибара и Иво изоставаха с доста от мен и Кристиян, но все пак поддържаха добро темпо и също изпреварваха повечето катерещи се. Като цяло целия преход бе на високи обороти, за което спомогна мъжката компания – да ме прощават жените, ама с тях нещата са по-бавни :). След няколко почивки, които бяха неизбежни поради тежкия терен, стигнахме до било преди Мальовица, от което се виждаше както х. Мальовица и долината под върха, така и Рилския манастир, сгушен между боровите дървета, само че в обратна южна посока. Никога не съм посещавал най-големия манастир в България и още повече ми хареса, че за пръв път го зървам точно от върховете на Рила.

Поглед към Рилския манастир

Направихме почивка, тъй като точно бяхме минали стръмното. Оставаше по-лек участък до върха, а дори и на Кристиян му се бе посхванало бедрото, а е старо горско-планинско куче, та това потвърди трудността на изкачването. Сгънахме и по някой сандвич, тъй като вече над 2 часа бяхме бъхтили по каменяците и се насочихме към самия връх. Няма и 10 минути и бяхме на него.

Гледката наистина е покъртителна. Освен хижата под него и долината, стигаща до ЦПШ, още по-надалеч се виждаше язовир Искър. Можеше да видим Витоша, Мусала и още безброй планини и върхове, на които не знам имената. Ясното време също бе на наша страна, иначе едва ли щяхме да станем свидетели на такава гледка. Направихме по някоя снимка, но преценихме, че няма особен смисъл да се задържаме, тъй като път ни чакаше.

От Мальовица

Спуснахме в обратна посока 100-на метра и се насочихме вече на запад към крайната ни цел за деня – х. Иван Вазов. В тази част от пътуването нямаше особено интересни неща, с изключение на Урдините езера, които ни се падаха отдясно, но нямаше как да посетим – щеше да коства много време и усилия, а и двете ни бяха оскъдни. Иво и Кибара продължаваха да мъчат баирите, които обаче вече не бяха толкова сериозни в сравнение с изминалите. Спряхме за почивка на връх, чието име не знам и докато отмаряхме обратно по пътеката се показа дива коза. Както ние я гледахме, така и тя постоя около 5 минути да види какви маймуни я гледат. Ще попроменя една популярна приказка на „Хората да видят коза, а козата да види маймуни“ :).

След около час и половина стигнахме подножието на вр. Додов (един човек по-рано по пътя ни каза, че бил Иван Вазов, но навигацията, която ползвам го е кръстила Додов, та затова и аз така го наричам). Първоначалната идея бе да покорим и него, след което на Раздела да цепим вляво към хижата, но изтощението си каза думата и решихме да го пропуснем и вместо това да минем напряко – вдясно от вр. Додов и право към х. Иван Вазов.

Откри ни се зелена мочурлива долина с безброй поточета, събиращи се в рекичка, която като змия се виеше между тревите. Около нея пасяха стадо от около 200 овце, а пък до тях може би 50 и нагоре коне. Гледката и тук беше страхотна – чистата природа в цялата си прелест. Без да искаме се отклонихме леко от пътя, като отново катерехме Додов, но по друга пътека. Добре, че бе GPS-a, та след като се усетихме потвърди, че бъркаме. Спуснахме се по склона и вече бяхме на правилната маркировка, през мочурливи полета, отдалеч изглеждащи гладки, а всъщност прорязани от всякакви потоци. Няма и час и вече видяхме пред себе си хижата. До нея наредени 4-5 палатки, което ни успокои, че няма да има проблеми и ще можем спокойно да опънем нашите.

Хижа Иван Вазов

Стигнахме самата хижа, където вече бяха пристигнали значителен брой туристи. Опънахме палатките и се насочихме за кафе, каквото нямаше, та решихме да го заменим с шопска салата и ракийка, която предвидливо бяхме подготвили от вкъщи. Докато се настанихме, решихме направо да поръчаме и вечерята, въпреки, че беше още само 18:00 часа. Притесни ни после да не се окаже, че яденето е свършило. Хапнахме стабилно, ударихме по някоя глътка и с бодра стъпка се насочихме към палатките. Обхват нямаше никакъв, та бяхме само ние, хижата, останалите туристи, някоя друга крава, някой друг кон, и природата. Настанихме се до моята палатка, тъй като подухваше стабилно и я ползвахме да ни пази от вятъра. Продължихме раздумката и унищожаването на останалата ракия. Иво реши да си легне, тъй като очевидно бе изморен, за първи път правеше подобен преход. Все пак остана деен в приказките, макар и обаждайки се от палатката. По някое време реших да търся обхват, че поне да драсна някое съобщение на най-близките, че сме пристигнали и всичко е наред. Направих го, но с полезното се случи и приятното. Встрани от хижата, на едно било, където се показа някоя друга чертичка обхват, станах свидетел на уникална гледка. Слънцето тъкмо залязваше, а аз гледах прорязана от река долина в посока Дупница (предполагам, защото беше на запад). Всичко беше като в приказка – последните слънчеви лъчи огряваха скалите и реката, а аз стоях и изумен гледах от върха на всичко това. Все пак трябваше да се върна, но направих (смятам) доста добри снимки, въпреки че ги правих с телефон.

Залезът от хижа Иван Вазов

С Кристиян и Кибара продължихме мохабета до към 21:30-22:00, като малко преди да приключим се преместихме в тяхната палатка, защото слънцето се бе скрило отдавна, а вятърът продължаваше да не ни топли. Стана време най-накрая да изправим гърбовете в легнало положение. Очаквахме доста ниски температури, но или палатките и чувалите свършиха добра работа, или пък ракията, или времето всъщност не бе толкова студено и изкарахме прилична нощ. По някое време се наложи да стана за малка нужда, при което станах свидетел на, може би, най-прекрасното нощно небе, което съм виждал. Всичко бе толкова ясно, че имах чувството, че ако скоча достатъчно високо ще мога да си взема някоя звезда за себе си. Стоях и се въртях във всички посоки, наслаждавайки се на блещукащите светлинки в небето. Можех да го правя цяла нощ, дори мислех да извадя чувала и да спя под открито небе, но вятърът ме подсети, че идеята не е от най-добрите.

Сутринта станах първи и директно се насочих за пържени филийки и кафе. Вече имаше кафе, само че толкова не ми хареса, а не съм някоя претенция, че след няколко глътки се наложи да го изсипя. Филийките поне бяха прилични.

Топлата закуска – пържени филийки

Върнах се на палатките и останалите от групата вече ставаха. Свършиха същата работа като мен, само че предупредени от мен избраха да пият чай. Събрахме багажерите и към 9:20 се насочихме към Раздела.

Първоначалната идея беше да цепим право нагоре от хижата и по билото да стигнем до езерата, но преценихме, че не е нужно да си го причиняваме и избрахме по-лесното. След само 40-45 минути бяхме на Раздела, сами се израдвахме на краткото време. Вече правехме планове как след 3 часа сме на колата. Е, не стана точно така. Продължихме от Раздела по зелената маркировка. Следващата цел бе х. 7-те езера. Не мина много и се озовахме на най-фантастичната гледка, която са виждали очите ми.

Гледка към Седемте Рилски езера

Намирахме се точно над езерото Близнака, на място, до което малцина от множеството посещаващи езерата стигаха. На длан се виждаха 6 от 7-те езера – вече споменатото Близнакът, Сълзата най-отгоре, Трилистника, Бъбрека, Рибното, Долното.

Единствено нямахме изглед към Окото, но и нямаше как, то се криеше зад едно възвишение. Направихме доволно количество снимки, полюбувахме се на гледката и се насочихме по пътя си, който ни изведе над Окото, вече го видяхме и него, а и то нас. Колкото по-надолу слизахме, толкова повече хора виждахме. Изглежда вече идваше час пик, а и не всички се качват до горе, та беше нещо нормално туристо-потокът да се увеличава. Преминахме набързо покрай езерата и се озовахме на хижата между тях. Направихме почивка и обяд, побъбрихме с един планинар на средна възраст и продължихме пътешествието.

Последва спускане покрай Долното езеро, като ориентирайки се по навигацията се насочихме по пътека, виеща се между клека, със синя маркировка. Не след дълго и растителността премина от трева и храсталаци в борове и смерчове (не познавам добре иглолистните дървета, та може и само единия вид да са). Пътеката бе пуста и тясна, изцяло различаваща се от широките пътеки, претъпкани с хора около езерата. Целта ни вече бе хижа Вада. Решихме, че хижата е кръстена на пътеката, водеща от езерата към нея – точно вада с камъняци из нея, както споменах тясна, дълбока. На места бе пълна с големи камъни, та се наложи да включваме 4х4, въпреки сериозния наклон надолу. Слизането ни се стори като цяла вечност, покрай което се изредихме да поздравяваме майката на хижата, която с нетърпение очаквахме. Тук вече осъзнахме, че няма да стигнем толкова бързо, колкото ни се искаше. Спускахме се стремглаво надолу, а ЦПШ, където остана колата, вече беше по-нависоко. Слизахме, съответно щяхме да се качваме.

Стигнахме след час и половина-два хижа Вада, където взехме заслужена почивка на пейки до една чешма. Виждаше се краят на мъчението, но все пак не бе толкова близо. Надъхани, че все пак сме близо, не поседяхме много и продължихме. Срещнахме една група, която ни каза, че оставали 100-на метра. Не разбрахме денивелация или разстояние. Е нито едно от двете не беше. Хората, изглежда, бяха ходили до Яворова поляна (или нещо от сорта), която беше на сериозно разстояние от ЦПШ. Отново щуркайки се по пътеките стигнахме съответната поляна. Бе наистина красиво и приятно с добре пригодени беседки, маси и пейки. Бих отишъл там на палатка, но този път вероятно направо с колата.

Времето не ни притискаше, но желанието да се приберем го правеше. Вече набрали скорост продължихме още по-стремглаво, въпреки че се изкачвахме. Минахме от тясна пътека на широк черен път, което улесняваше вървенето. Засякохме и няколко чуждестранни групи, които ни поздравяваха с „Hello“, личеше че не са сънародници. Други пък ползваха „Оla“ – изглежда испаноговорящи. И така вървейки по черния път, стигнахме финалното отклонение, където минавахме пак на пътека. Краят се виждаше, ама… Не знам защо всеки път точно краят трябва да е най-тегав. Разстоянието бе не повече от километър, но денивелацията бе жестока. Казвахме си само да не гледаме нагоре, а в краката си, за да не мислим още колко много мъка остава. Спирахме, почивахме. Силите ни бяха на привършване, но все пак се справихме. Излязохме на шосето преди ЦПШ и почти подскачахме от радост. Силите се върнаха и след няма и 200 метра бяхме при колата. Набързо натоварихме багажерите и тръгнахме, наслаждавайки се на мекотата на седалките в колата и очакващи близката среща с душа и удобните легла вкъщи.

Преходът бе тежък, но и лек. Имаше своите трудни моменти, но както каза Иво – „Всяка капка пот си заслужаваше“. Любувахме се на склоновете на долината под Мальовица, останахме възхитени от гледката от самия връх, открихме още дузина места, които ни грабнаха с красотата си, прекарахме чудесно на х. Иван Вазов, изпитахме магията на 7-те Рилски езера и, не на последно място, бяхме задружни и отпочинали – не физически, но психически. Някъде бях чел, че научно е доказано, че дори един час сред природата прави човека много по-концентриран и творчески ориентиран. Е ние прекарахме около 30 часа в природата и се насладихме на толкова много неща и моменти, че не ми се и мисли научно погледнато колко концентрирани и творящи трябва да сме! Пожелавам на всеки да изпита това, което изпитахме. Надявам се разказът ми да ви е харесал и си пожелавам следващият да е още по-интересен!

Информационна табела на Национален парк „Рила“