Трябваше да са точно четири, защото преди време бях чел новела, част от романа „Невинните“ на Херман Брох, наречена „Четири речи на щудиенрата Цахариас“. По време на Ваймарската република Цахариас, гимназиален учител по математика, строг екзаминатор, бъдещ нацист и многословен досадник в пияно състояние с нетърпящ възражение тон държи четири речи, след което в къщи си отнася напълно заслужен бой от благоверната си съпруга… Разминах се без последното, само при третия излет се сдобих с лека, но упорита болежка в дясното коляно.
Екопътека „Под камико“ и хижа Тръстеная
В един от последните ноемврийски дни с прогноза за хубаво време взех въпросния влак със стряскащото име КПВ 20211. Той ме стовари на гара Бов сред мрак и мъгла. Сбърках пътя почти веднага и се наложи – срам – да задействам джипиеса си. Зелената маркировка ме поведе през стадиона с уместното име „Скалата“ и после рязко нагоре по склона, само за да свърне още по-рязко надолу и да ме пльосне по, хм, задни части в калта. След драматичното начало нещата се кротнаха, а по реката започнаха да се появяват малки и по-големи водопадчета. Това продължи към час и нещо, водопадът Под камико надлежно се изпречи пред мен, обиколих го и над Камината се откри първата и както си мислех тогава, единствената панорама за деня.
След селото продължих по пътя; отказах се заради ниската облачност от ходенето до връх Яворец. Вдясно се мярна все още забулен Колибището, а пътят изглежда беше набрал каквато височина имаше да набира. Рекох си да ида до хижа Тръстеная; малко преди нея времето изведнъж реши да се оправи – появи се слънце и гледка чак до Кобилини стени. Хижата се оказа хубава, хората гостоприемни, чаят превъзходен, а срещу скромна сума се сдобих с бурканче малиново сладко. След кратко колебание реших да сляза към Лакатник по маркировката на Ком–Емине. Повечето от този път е през гора, но на няколко места има много хубави панорами. Серията приятни изненади продължи с невероятно добрата маркировка и не по-малко добрият човек, който ме взе на стоп от село Лакатник до едноименната гара. Чудя се дали втората половина на излета щеше да ме възторгва толкова, ако първата не беше мрачна…
От Владо Тричков до Балша
Седмица по-късно същият влак ме остави в пълна и сякаш среднощна тъмнина на, както май го наричат, неподдържаната спирка. Прогнозата и звездите вещаеха ясен и студен декемврийски ден. Тръгнах нагоре по улиците, пак с навигацията, този път без срам – заради тъмнината. В селото все пак се появиха улични лампи, а докато стигна горния му край, започна неохотно и безкрайно бавно да се развиделява. Подминах махаличката Драсин и около мястото, наречено Андреева чукла, се показа слънцето. Обърнах се и на светлината на изгрева видях невероятна гледка към Рила и Витоша в далечината, ниските облаци или може би сутрешна мъглица над София я караха да изглежда загадъчно живописна. Снимката не можа да обхване всичко, но все пак си остана най-добрата за деня; не предаде усещането, още по-малко аз бих могъл да го опиша. Лошо…
Нататък по билото ходенето беше леко, дотолкова, че заради студа трябваше да навлека всички налични дрехи. След донякъде скучен горски половин час на връх Дебелата могила, или кота 1064, се случи нова панорама, този път на север към Мала планина и бележитото ми завоевание връх Церия. Последва приятно ходене по обзорното било до подножието на връх Високата могила, май най-високия по тези места. Пътят го обиколи от север над махалата Делова мома (дали това има бизнес, хм, конотация?) и без особени преживелици ме доведе до следващата махала, наречена Ливаге с може би най-хубавата изненада за деня. Тукашната черква се оказа отворена, макар и без хора, скромна и добре поддържана и – което ме впечатли особено много – с оставени свещи и място за стотинките. А навън имаше маркировъчни табели, сочещи пътищата за Чибаовци, Томпсън, Кътина и Балша, закъдето бях тръгнал.
Остатъкът от пътя – всъщност повече от половината – беше лесен за ходене, дълъг и скучен. Разнообрази се с две срещи с ловци, като при втората ме спряха да ида до местната забележителност връх Кълна глава. Изтъкнаха ми съображения за сигурност, вероятно адекватни. От Балша се прибрах лесно с градски автобус. Между другото, този преход е много подходящ за велосипеди. Единствено при Владо Тричков има стръмно изкачване.
От Церово до Каишов връх
Това се случи в края на януари. Влакът пак се движеше в пълна тъмнина и замалко щях да сляза на Желен, вместо на Церово, където все пак започна да се развиделява. Бях се подготвил старателно, единствената навигационна изненада ми се случи малко под махалата с уместното име Камико. Трябваше за кратко да мина през гората, нищо особено. Махаличката се оказа изоставена, панорамна и живописна. Малко по-нагоре подминах оброка и продължих през гора до връхчето Башовица. След нещо като седловина започна доста стръмното, но затова пък продължително, качване към Каишов връх. По едно време погледнах вдясно и съзрях пак тези Кобилини стени, но този път при много ясно време и по-отблизо. Това повдигна духа ми достатъчно, за да издържа, както си мислех, последния половин час баир. Излезе, че го бях подценил…
Минах рехавата горичка малко под върха и след нея ме връхлетя безумно силен и студен вятър. Навлякох всичко, каквото имах и въпреки това оставащият кротък и не чак толкова заснежен склон ми се видя кошмарен. Затова пък гледката от върха се откри внезапно и драматично – на север Понор и Врачанския балкан, на запад Ком, на изток Издремец, Козница и какво ли още не. Когато успях да се обърна назад, на юг, се виждаше всичко от Родопите до Краището. Това добре, но вятърът сякаш искаше да ме отнесе нанякъде; удържах се някак, но ръцете ми – налагаше се да използвам и двете – бяха едновременно премръзнали, безчувствени и веещи се… После, седнал на топло пред компютъра, осъзнах, че половината ми снимки бяха с безнадеждно изтърван хоризонт и не ставаха за нищо; все пак и оцелелите даваха някаква бегла представа за дивата красота, решила да се покаже на простосмъртен като мен.
Тръгнах да слизам или по-скоро да се спасявам; изглежда бях прекалил, защото още високо над Церово коляното ми ме болеше доста. Все пак можах да направя и следобедна фотосесия в и около Камико и дори да си намеря по-полегат път за връщане. Тук, в ниското, беше измамно топло и слънчево…
От гара Бов до Издремец
Пролетта на 2020 година беше тежка за всички, а за мен добави и издевателство. Коляното ми упорито продължаваше да боли, но по някаква причина ми позволяваше да карам колело в града. Така успях да опазя малкото ми останала форма и дори да сваля десетина кила. Едно-две предпазливи излизания в планината през ранното лято, обаче, влошиха нещата. Пак колело… Към края на август се бях оправил достатъчно, за да посмея с доста страх да навестя Стара Планина. По това време на годината към 7 сутринта – тогава влакът пристига на гара Бов – е съвсем светло, с хубава полегата топла светлина, предразполагаща към фотографски шедьоври. На тях, обаче, им трябва и съответният фотограф, а не наша скромност.
Почти веднага след последните къщи се разкриха внушителни гледки към пролома и планината около Издремец. Настигнах местен дядо, нарамил секира. Попитах го за пътя към махалата Стръмол, защото си бях наумил да ида до върха по билото южно от долината на Трескавец. Човекът се е зачуди защо не съм тръгнал покрай реката, смотолевих в отговор, че искам да мина „по баира“, после изпаднах в телешки възторг от Балкана. Кой знае какво си е помислил за мен…
След около час спокойно и щадящо ходене стигнах седловината с оброка Св. Мария Магдалена. Тук сякаш откъм Църни Камик, който хитро бях подсекъл, се появи неочаквана жълта маркировка. Тя щеше да ме съпроводи с пресекулки чак до връх Лиляко, но така и не разбрах откъде идва. Ходенето продължи все така леко и малко скучно до местността Липовски ливади, мястото на следващата ми хитрина. Тук свърнах наляво, за да подсека връх Градището; пътят изчезна от недотам актуалната карта в джипиеса ми, за което бях готов. Това, за което не бях готов беше изчезването на пътя и в реалността. Все пак не изтървах направлението и след може би половин час се съединих с маркирания път. Излезе, че той не се е качвал до върха, а е бил на половин километър по-високо по склона. Да си бях вървял по него…
Не след дълго излязох на седловината с оброка над махалата Ливада на Лесковдол. Оттук Издремец за пръв път се разкри в цялото си величие и големина. С доста зор качих последния километър и нещо и бях възнаграден. От билото ми се откри невижданата (от мен) гледка към дълбоко врязаната долина на Габровница с Козница и Чукава от двете и страни и още и още Стара Планина, докъдето стига погледът. Опитах да напиша какво усещах, получи се безнадеждно и го изтрих; снимките ми също не могат да го предадат. Единственото, моето ми идва наум, е призив – идете и го вижте! От Лесковдол или от Чемерник, докъдето се стига с обикновена кола, има час, час и нещо ходене.
Отбих се до връх Лиляко, който, гледан от тази страна, прилича на длъгнеста полянка. Бях чел възторжени отзиви за него; разбрах защо са такива чак когато отидох до мачтата. Южният му склон или дори стена се спускаше драматично на няколкостотин метра надолу, а панорамата по нищо не отстъпваше на онази отпреди малко, дето не можах да я опиша. Искаше ми се да остана още много, но ми предстоеше качването на Издремец (то ми отне почти час) и дългото връщане. До върха се качих по едва забележима виеща се пътечка и на кота 1496.30 осъзнах, че часът е 12, тоест бях ходил цели пет часа. Това ме отказа да ходя на останалите коти, снимах набързо, каквото можах и тръгнах да слизам пак по южния склон и после по някакъв път, който обикаля върха от запад.
Тук срещнах втория за деня човек, качваше се откъм Тръстеная. Без преживелици, ако изключим обедното августовско слънце в гърба ми, стигнах до фермата Чемерник,поседнах на коритото на пресъхнала чешма и се замислих. Дали да се придържам към плана – слизане по непознатия път покрай Трескавец, или да се прибера през село Бов?
Леко притеснен избрах Трескавец и тръгнах по серпентините на пътя, преките пътечки май бяха обрасли. Хора с кола спряха да ме питат има ли риба, бяха взели щеките ми за въдици… Малко след това намерих отбивката за долината, а пътят за мой ужас взе да тревясва. Веселбата продължи към два или три километра, след което безкрайно постепенно нещата започнаха да се очовечават, дотолкова, че чак до гара Бов не се случи нищо – цели три часа. Общото разстояние излезе 25 километра, взех ги за около девет часа и половина.
Снимки:
Снимки от екопътека „Под камико“ и хижа Тръстеная
Снимки на излета от Владо Тричков до Балша
Снимки на излета от Церово до Каишов връх
Снимки на излета от гара Бов до Издремец