Ани: Мислех си за Ботев…
Росен: А така, втасахме я!
– Що си я втасал?
– Не, ние я втасахме…
Ей така започна това приключение.
– Ани, вземи си: първо, второ, трето, пето…
– А, знам, знам. Ти кажи в колко тръгваме?
– Вземи си всичко, тежкият багаж така и така ще бъде в хижата докато сме към върха. Вземи голямата раница.
И Ани идва. С голямата… усмивка.
Мисля си: Росене, Ботев е това бре, утре е и първа есен. По прогноза може да ни вали още първия ден. И сам си отговарям: Спокойно, и без това си помъкнал достатъчно – все ще има резервни дрехи и за двамата. Ама си трая де, нали съм мъж…
От София до Априлци ще да се кара по Подбалканския и през Беклемето, щото е по-епично. Малко след Долно Камарци обаче – колоната спряла. Информацията – обърнала се цистерна на „серпентините” преди разклона за Буново. Отваряне на пътя – следобед. Айде обратно до Горно Камарци, айде оттам до Витиня и айде „йеее” – магистрала… Газ, един завой, втори завой – задръстване на тунелите. Отвисяхме се. Отиде ходенето до Водните дупки от хижата… Последва „лежерка с гала обяд” в Рибарица и возене към Априлци и Мазането. Там паркираме, получаваме поучителен инструктаж от „паркинг разпоредителя”, мятаме раниците и потегляме…
Идеята е класическа за „Ботев с една нощувка”: Мазането, хижа Плевен, преспиване , ранно тръгване на сутринта, Пещта, подсичащата, заслон Ботев, връх Ботев, обратно на хижата, слизане на Мазането и… към София.
Та, „нарамваме дисагите” и потегляме. Ама потегляме със скорост равна на ентусиазма на Ани, сиреч висока. Не че не съм ентусиазиран, ама някак не успявам да ги уравновеся със скоростта. Ма си трая де, нали съм мъж…
Някъде към средата на пътя започва да вали. Гледаме се умно, пак се гледаме умно, пък намятаме по абичка. Така си беше и по прогноза, си мисля. Тръгваме поопаковани и естествено спира да вали. Познато, а?
Продължавам да се изкачвам към хижата и настигам Ани. Настигам я всъщност, защото е спряла.
– Притесних се бре, човек!
– Що бре, Ани?
– Ми, викам си, падна някъде тоя човек с тая тежка раница, и сега маха безпомощен с крака и ръце като бръмбар по гръб…
Стигаме до хижата. Как стигнахме толкова бързо – не знам. Всъщност само аз си знам, ма си трая, щото… бе вече знаете защо.
Там, добър вечер, здравейте, как сте, на чие име? А, няма такъв. Вие с кого говорихте? Аха, ама нищо не са ни казали. То и без това еди кой си няма да идва, та 14 стая. Примерно. После бири. Бири. После лягане, че утре рано ще се тръгва…
На тръгване сутринта пред хижата подухва. Шапката ми поема на споделено пътуване към върха с Ани, аз си нахлузвам (това е точния глагол) бъф-а на главата и тръгвам след тях.
Мъглата е точно на нивото на лятната пътека, и както и предишния ден върхът не се вижда.
Към Заслон Ботев мъглата вече не е само над и в главите ни, а е навсякъде.
Пред хижата подухваше, тук вече си духа. И заприлича на зима.
В движение, малко преди заслон Ботев провеждаме кратко съвещание на тема – ще се ходи ли до заслона, или продължаваме направо към върха. Единодушно – продължаваме.
И продължаваме. Разбира се, с разни характерни за начинанията ни допълнителни “забавления”:
За нахлузването на бъф-а споменах ли? А, да, споменах. Та, въпросната част от екипировката, особено след поставянето и на качулка върху нея, започва неконтролируемо да се смъква над очите ми. Бутам с ръкавицата нагоре, три крачки, пак бутам, три крачки, и така си вървя… Поизнервям се, защото по никакъв начин не мога да се сетя какъв точно му е проблема на тоя бъф. Ани също помага по едно време в тази неравна битка, за чието спечелване се сещам абсолютно безпроблемно следващата седмица – просто да го вържа в края над главата, което съм правил десетки пъти…
Мъгла, вятър, студ, баир, глас:
– Росене, ти нали кула каза, като на Копитото?
– Да.
– Еми, ето я!
– А, не, кол е това, кол от маркировката…
Продължаваме.
Виждам постройката по зимната съвсем наблизо и подвиквам:
– Ани, ей там можем да си починем на завет.
– Ти нали кула каза?
– Да.
– Еми, ето я!
Айде пак…
– Ани, ей там можем да си починем на завет.
– Ама ето я кулата бе човек!
Повдигам си бъф-а от очите и виждам, че парче от „пъзела мъгла е изпаднало” и действително се провижда част от кулата на върха. Е, подейства на мотивацията. След минути вече сме горе. Там положението е:
И точно си мисля, че ние сме единствената „одухотворена” компания на вятъра, мъглата и падащите парчета скреж от кулата, когато от нищото се появява куче. Приближава се с онази характерна за този вид походка, изразяваща върховна радост – тоест, опитвайки да си причини комоцио удряйки главата си близо до началото на опашката. Ани го забелязва и естествено, любовта е споделена:
– Куче, куче, куче, куче…
В радостта от срещата, въпросното куче и се качва на главата. Буквално…
Поздравяваме се, снимаме се и се отправяме към заслона на Върха. Там, изненадано от появата ни, момчето което го стопанисва ни посреща с „Ама и вие сте уцелили едно време да го качвате… Влизайте на топло”. Вътре с Ани демонстрираме нагледно как се окупира електрически радиатор от двама човека… В разговора кой откъде е, откъде идва и т.н. стана ясно, че заедно с негов приятел се стремят да подготвят заслона за нощувки до лятото на 2017 г. Докъде са „стигнали” все още не успявам да открия информация.
Мъглата навън започва да се разкъсва на моменти, дори успяваме да зърнем гледки на юг за секунди. Докато си говорим пристигна и група от хижа Рай. Решихме че сме се постоплили, погледнахме часовниците, пожелахме си успех с хижаря, освободихме радиатора и поехме надолу.
На слизане от върха мъглата дава първи наченки на разкъсване. Започваме да виждаме тук- там и хора които се изкачват. Към Пещта вече се откриват гледки към билото на запад. И, докато съберем багажа на хижата:
Имах чувството, че ни се смее…