За непосветените в тънкостите на “едното време” пояснявам: полудните биваха санитарни, при които се предполагаше да се почиства примерно работното място или някакъв прилежащ боклукчарник и спортни – те понякога се изразяваха в служебен излет или нещо подобно, но най-вече в “скатаване”. Тези неща изчезнаха скоро след 10 ноември, горе-долу заедно със софийското жителство, но трийсет и кусур години по-късно решиха отново да ме навестят в леко видоизменена форма. Нещата ми се получиха така, че вече мога да изчезна от града най-много за половин ден – демек “полуден”, около девет-десет часа заедно с пътуването. Впрочем, едновремешните полудни бяха много по-кратки.
От село Плана до Алинския манастир
Логистиката /как обичам тази дума, толкова е казионна/ запрати този излет в часовете преди разсъмване. Посрещнах изгрева над планската Турмачка махала и се понесох на юг по предполагаемо маркирания път. Друго предположение, останало в сферата на пожеланията, бе панорамата към Рила. Тя така и не се състоя, но за компенсация червената лентова маркировка се появи на първия разклон, пропусна следващите два или три и в гората близо до манастира зачести. Манастирчето се оказа малко, очарователно и затворено, може би заради непристойно ранния час – осем и нещо. Повъртях се, снимах каквото имаше за снимане и тръгнах да се прибирам. Видимостта се бе подобрила, но Рила не се видя. Известна утеха ми предложи хубавата гледка към югоизточна Витоша. Към 11 вече бях успял да навестя ступата, което определено си струваше и към обед се прибрах в столицата.
От Кътина до Балша
Този път използвах градския транспорт и по това време все още новата опция в сайта му “докъде ще пътувате”. След сутрешния си ангажимент успях да стигна Кътина към 11.30 и тръгнах на северозапад към Софийска планина по ребро или по-скоро ребърце, частично урбанизирано с вилички и барачки. Всичко хубаво си има край, тук той настъпи във формата на по-стръмен и залесен склон – на половин час от селото. Започнаха да се мяркат първите гледки, непретенциозни, но много приятни. Софийска планина е скромна, но доста голяма, лесно достъпна от града и кой знае защо рядко посещавана. Егоистично погледнато, това ме устройва – харесва ми дивотията на няма час път от къщи и то с градски транспорт…
След още половин горски час стигнах симпатична на вид ловна хижа, а малко по-късно първия планиран гвоздей на програмата – местността Типченица с вече по-сериозни панорами, една от които към втория гвоздей, връх Кълна, или според по-старата и по-харесваната от мен версия на името, Кална глава. Оттук насетне пътят стана чисто хоризонтален, през хубава гора, приятен в ранния есенен следобед и малко скучен. След още една, не толкова симпатична ловна хижа се разминахме с двама от предполагаемите ѝ обитатели с джипка, както се казва в наши дни; започнаха да се чуват и пукотевици. При предишното ми идване в този край не ме пуснаха да отида до върха, изглежда, сега също се бях натресъл на ловен сезон. Притеснен стигнах подножието и предпазливо, с озъртане и ослушване, поех нагоре по черния път, който не след дълго стана пътечка и след още малко стигна полянката връх. Някакъв поглед имаше само на север, затова пък той стигаше чак до Чукава, че и по-далеч.
Слязох без произшествия по южния склон. Там пътят е много по-добър, но след него има дълго и скучно ходене до Балша, впрочем, с хубави гледки. Оттук при по-ясно време трябва да се вижда Рила, но поне аз не съм имал този късмет.
Следобед над Реброво
Този излет частично се провали – не можах да стигна връх Кръстец, известен с 360 градусовата си панорама. Със специалното участие на БДЖ се озовах в Реброво в средата на чудно хубав октомврийски ден. Пряката ми пътечка към билото обрасна в последните си петдесетина метра и ме изхвърли, малко изподран и доста изкалян, на пътя, който трябваше да хвана още от селото.
Пътят, порядъчно стръмен, бързо ме изведе на разкошно обзорно място, каквито има около Искърския пролом, наречено Шова ливада. После намали наклона си, влезе в гора за някое време и отново ми представи, този път още по-хубава панорама, от Издремец на север през Мургаш на изток чак до Витоша на юг. Назад западът се отсрами с Понор и Мала планина. Това място кой знае защо се нарича Раздери капа, напълно неоправдано – нито е обрасло, нито трънясало. Качих близкото връхче Ветрила, видях Кръстец на разстояние отвъд възможностите ми за деня и тръгнах да се прибирам по път през махалички, наречени Голяма и Малка мечка. Ходенето беше доста скучно през рехава вилна зона; стигнах Реброво чак след два часа и половина, които ми се видяха двойно повече, но пък успях да хвана следобеден влак. Впрочем, случи ми се вкусна компенсация – намерих голяма сърнела, панирана беше превъзходна. Май имаше виц за трите стадии в живота на мъжа – първия тактично пропускам, вторият е “рибар”, а третият – “гъбар”. Дотам я докарах…
От гара Бов до Церово по баира
Когато миналата година ходих до Издремец три неща останаха неизяснени. Първо, още при планирането се отказах от пътеката от гара Бов през връх Църни камик, макар, че тя изглеждаше панорамна и интересна; вместо това минах през махалата Стръмол. В по-горната махала, наречена също Църни камик, изотзад изненадващо се появи жълта маркировка. Втората загадка беше откъде идва тя, а третата – къде отива. С полудневен излет това лято успях да разреша първите две, а третата си остана, както казват за някои съдебни дела, висяща. Малкото, което знам по въпроса е, че след оброка над лесковдолската махала Ливада маркировката сякаш поведжда по пътя, подсичащ връх Лиляко от юг; възможно е да пресича трасето на Е3 Ком–Емине и евентуално да слиза към Седемте престола.
Както и да е, тръгнах рано от гара Бов по познатата ми миналогодишна пътечка, която на едно много обзорно и красиво място над селото се разклони – наляво доста добре оформена за Стръмол и надясно, да кажем, не толкова добра, по билото към Църни камик. Още тогава трябваше да се сетя, че нещо не е наред. Отначало беше тясна, но лесна за проследяване с цената на няколко лутания – нищо специално. По едно време сякаш свърна още надясно под отвесна скала. Оттам имаше гледки към пролома, помислих си, че това е първопричината, но нещата придобиха кози характер и започнаха, сякаш това не бе достатъчно, да изчезват. Навигацията честно ме предупреждаваше, че съм доста далеч от трасето; нямаше какво да се прави, върнах се. Известно време след това вървях по изразен, но горист ръб и стигнах място с фантастична панорама, оттам е и заглавната снимка на пътеписа. Изглеждаше, че оставащото разстояние е малко, но се появиха много паднали борове; пътечката сигурно си я има някъде отдолу, но простосмъртен не може да я намери. Все пак стигнах до върха, който се оказа крайно безинтересен – горист и без никакви гледки. С това първата загадка се изясни – не си струва да се ходи по този път, през Стръмол е по-пряко и по-лесно да се мине.
Във втората загадка нямаше драматизъм. В махала Църни камик видях, както я помнех, нова, но рядка жълта маркировка. Местни хора ми споделиха, че водела към къща за гости над Желен и после имало пътечка през гората към Церово, но не знаеха дали тя е маркирана. Тръгнах натам по хубавия път и за да бъда изряден, ходих може би километър по отбивката към въпросната къща. Маркировка по нея нямаше, върнах се до последния разклон, откъдето началото на пътеката се виждаше, стига да погледнеш накъдето трябва. Надолу в гората всичко беше идеално, пътеката ясна и добре трасирана, маркировката една от най-добрите, които съм виждал напоследък. Имаше участък с паднали борове, не много голям и лесен за преодоляване. В края на краищата излезе, че маркировката води до самата гара в Церово, първите ѝ знаци са на уличните лампи на перона източно от жп линията.
Томпсън – вр. Церия – Своге
Много отдавна, когато бях 8-9 годишен, майка ми имаше колежка от Томпсън. Името ми изглеждаше необичайно, а след някоя и друга година попаднах на книга “Записките на майор Томпсън”. Чудех се, дали това е същият човек, защо на корицата има карикатура и кой е този Пиер Данинос; чак, когато след още някое време я прочетох, започнах да разбирам за какво става дума. След още години чух по “Радио Лондон”, както го наричаха старите хора, слушали го още през войната, забранената тогава “1984” с девиза “невежеството е сила”… Ако беше вярно, то аз трябваше да съм шампион по вдигане на тежести.
Стана ми неприятно, когато на жп спирката в Томпсън видях, че от паметната плоча е останала само каменната основа, а бронзовият барелеф, който бях виждал на снимка, е изчезнал. Скоро след това, обаче, Мала планина ми сервира такова изкачване, че тези мисли потънаха някъде. За около половин час с помощта на навигацията излязох над селото, само за да се натреса на обрасла и сякаш безкрайна, но пък пряка пътечка; тя ме изведе на пътя, който бе направил липсваща на картата серпентина. Помислих си, че зорът свършва тук. Бях далеч от истината… От мястото, на което се бях озовал, към билото води, както изглеждаше на сателитните снимки, прав, широк и безпроблемен път. Верни бяха само първото и второто. На много места имаше паднали дървета, е, не колкото около Църни камик, но достатъчно, за да ми развалят настроението. Когато стигнах до билото в местността Кръстова ливада, то ми се стори като някакво откровение, макар, че обективно целият зор бе продължил по-малко от час.
Билният път ме поведе на запад. Напомня събрата си от Софийска планина, който е почти успореден само на два-три километра на юг. Има някаква денивелация, но тя почти не се забелязва, дотолкова, че когато после разнищвах данните от навигацията, установих, че съм подминал върха с гръмкото име Грамадата, без да го забележа. Имаше много хубави гледки въпреки не особено добрата видимост. От връх Габрите погледът назад стигаше едва до Мургаш – на около 30 км по права линия – но безкрайните дипли на планината в леката мъглица напомняха майсторски японски акварел; този път по изключение снимката ми успя да “хване” усещането. Почти без да разбера, стигнах подножието на Церия, откъдето започна последният щурм на върха с продължителност може би петнайсетина минути. Самият връх е в гора, има оброчен кръст с надписи на природни елементи /защо ли?/, навеси с маси и пейки. За да видите единствения, но затова пък много хубав изглед, трябва леко да слезете по едва забележима пътечка по северния склон, там има обзорно място в горния край на някакъв камънак.
Тръгнах да се прибирам по пътя към Своге през махалите Кюлтаци и Косматица, добре разчистен от падналите дървета, а след оброчището, където имаше събор, изобилстващ с джипове, тук-там обикновени коли и прахоляк. Пряко е, но малко досадно… В града стигнах почти час преди влака в два следобед.
- Снимки „Плана – Алински манастир“
- Снимки „Кътина – Балша“
- Снимки „Реброво – вр. Ветрила“
- Снимки „Бов – Церово“
- Снимки „Томпсън – вр. Церия“