Не точно пролом на река Бистрица

Реки, пък и не само реки, с това име има много. Една от най-бистрите кой знае защо се нарича Матница, но сега става дума за Соволянска Бистрица. Тя си извира от северните склонове на Осогово, минава през село Гърляно и се промушва между Лисец и Чудинската планина, място, което някъде четох да наричат „дълбок пролом“. Обичам проломите; представях си нещо като Земенския – само с железопътна линия, всевъзможни скални красоти и още по-дива природа. Някои от нещата се оказаха такива, други – не.

В логистично отношение – извинявам се за казионния израз – да се отиде дотам си е предизвикателство – още един казионен израз. Общо взето, след като има влак, най-нормалното нещо е той да те откара донякъде. Дотук добре; в сайта на БДЖ, обаче, един ден има влак в 7 сутринта от Кюстендил до Гюешево, други два-три дни – не. Изчетох и всичко останало, което можах да намеря, включително описанието на въпросния влак като най-бавния в България. То май си е така…На място имаше знаци с ограничение 15 км/ч. Четох и много хубав донякъде поетичен пътепис за излет в Лисец с изходна точка Церовица – селопримерно в средата на пролома. След няколко месеца умуване и чакане да свършат дъждовете, но пък и да не е много горещо, се наканих да тръгна чак след като видях снимки на жп линията при Мазарачево от този юли. Продължавах да не знам ще има ли влак, няма ли да има, макар,че спокойно можех да се обадя на гарата в Кюстендил и да питам – ако ви хрумне да ходите по тези места го препоръчвам, след малко ще стане ясно защо е важно.

Забележителният ми план беше да се появя на спирката в Мазарачево, селото на входа на пролома, причаквайки сутрешния влак. Ако го нямаше щях да вървя по линията до спирка Кършалево на около 4 км нататък и оттам да свърна нагоре по склона на Лисец, да се кача по каквито черни пътища има до връх Орлова чука и да сляза обратно в Мазарачево; бях се съоръжил с джипиес. Той – влакът – обаче дойде точно по разписание. Качих се и с известно притеснение, защото не бях сигурен къде да поставя ударението, си поисках билет за Кутугерци. Това ударение щеше да е единственото правилно за деня, което си е срам за мен – поназнайвам тамошния говор, едната ми баба говореше така, би трябвало да се справя по-добре. Дванайсетте километра до, хм, дестинацията влакът взе за може  би 40 минути. Притеснен гледах колко близо са стените на тунелите – предстоеше ми да премина всичките. Слушах симпатична приказлива баба да назовава всяка спирка и така си изясних пустите му ударения, освен на Мазарачево, а то е на „е“-то. Узнах го, като слязохме заедно и понеже ме попита при кого отивам – там всички се познават – обясних, че ще се връщам пеша по линията, произнесох зле името, бях добродушно поправен, а за налудничавото ми намерение чух „хубаво, хубаво“, както моята си баба би казала.

Реката, която си мислех, че ще е основната атракция на деня ми, се виждаше от спирката, но ми беше някак неудобно да се натреса  на новите си познати, запътили се натам. Тръгнах в обратната посока по линията и не след дълго започнах да съжалявам. По изконен железопътен обичай трасето на линията се прокарва доста по-високо от реката. Не очаквах това да е проблем – по другите проломи видимостта е добра през повечето време. Не и тук. По протежение на всичките 13 километра, които минах, реката бе плътно обрасла и можах да я видя само на три-четири места. За да ме разочарова напълно, се чуваше през цялото време. Нямах кой знае какъв избор, освен да вървя. Подминах малка спирка, наречена Леска и малко след нея склонът към реката ми се стори не тъй непреодолим. Слязох с цената на пльосване в калта и успях да направя единствените две-три снимки близо до водата. Не ми се искаше да повтарям това изпълнение и просто продължих. Не след дълго ми се яви първият тунел – номер 17. За кратко се паникьосах, но съобразих, че номерацията включва едни други мои познайници – деветте тунела от Земенския пролом. Минаването се оказа лесно, дотолкова, че няколко неща ми направиха впечатление. Траверсите се променяха коренно – от изсъхнали и проядени, изобилстващи с дребни гущерчета навън станаха отначало леко зеленясали, а по-навътре сякаш вкаменени; по релсите, това само около входовете, имаше много паяжини. По едно време ги снимах и вече на снимката видях злощастна пеперуда – очевидната им първопричина. Но това, което ме възхити, бе човешко по произход – фантастичната каменна зидария, оформяща тунелите. До малко над човешки ръст градежът е от неправилни блокове, които идеално си пасват; при свода те са  правоъгълни. Някои от входовете се вписват в скалите споразително майсторство, подобно на мащабен алпинеум.

След още един тунел стигнах Церовица, село, до което има път през планината и може би по тази причина повече снимки. Около спирката на влака няколкото къщи и близкото кметство образуват нещо като непертенциозен площад. Тук ми остана четвърт час до идването на влака, вече от Гюешево. Качих се по улицата, докъдето можах, за да направя някоя и друга снимка; отидох и до моста на реката без особена полза. Харесах си място, от което да снимам влака и гарата, но се получи доста банално. Вече бях тръгнал нататък, когато влакът ме настигна и за мойвъзторг машинистът ме поздрави със свирката си. Заредиха се няколко тунела и спирка Дождевица – това е село доста нависоко в Лисец, но не видях мост или пътека, по които да се иде натам. Спирката представлява стар стълб за осветление и пейка до него. След някой и друг километър и все така без да видя реката стигнах Кършалево, което се оказа по-интересно от очакваното.Това е село, съставено от разпиляни сякаш на километри разстояние махали от по няколко къщи, предимно на склона на Чудинската планина, но групички има до реката и донякъде по Лисец. Свързани са с черни пътища – шосе няма – с Мазарачево през планината. Разправям всичко това не за да поучавам, а защото ходенето по линията  започна да ми писва, това едно, и не бях сигурен дали след като „моят“ влак отпраши към Кюстендил, някой негов зловреден събрат няма да ме сгащи във възтесен тунел – това второ и по-важно. Рекох си да се пробвам да се кача по пътя, дето минава през махаличките, като пътьом направя чудни панорамни снимки. Качих се донякъде, извадих си джипиеса и видях, че ме чакат може би десетина километра пресечен терен. Панорамата също не ме грабна особено и безславно слязох обратно до линията.

Както се случва понякога, тук имаше приятни изненади. Реката – пак тази река – тук и само тук се виждаше добре и направих единствената снимка, която донякъде заслужава името си. Гаричката пък бе направо очарователна – с течаща чешма, на която машинистът на идване си сипа вода, донякъде кукленска архитектура, напомняща макетите, които вървят с по-хубавите детски влакчета, няколко бора или дори секвои за пълен разкош.

Това добре, но трябваше да продължа. Първите един-два тунела бяха сравнително прави и къси, дори и фаталният тринайсети. Все си мисля, че не съм суеверен, но го минах доста притеснен. Противният, все пак не колкото по-големия си брат Четвърти от Земен, беше следващият – дванайсети. На сателитните снимки го бях премерил крив, дълъг четвърт километър; върху него се виждаха хубави черни пътища, на компютъра изглеждаха примамливи и лесно достъпни. В реалността сигурно си ги има, но от линията нямаше как да се стигне до тях, поне простосмъртен като мен не би могъл. Мечка страх, мене не страх, тръгнах да влизам във все по-тъмното. По някое време заради кривата светлината в гърба ми изчезна напълно, а отсреща още нямаше. Както става в евтините романи, тогава се сетих, че не съм взел фенер! Продължих, като се държах за стената от лявата ми страна, защото там имаше ниши на всеки 50 метра, както е редно. Тук каменоделството на старите майстори вече не ме изпълваше с благоговение… След някое време, което ми се видя безкрайно, макар, че едва ли е било повече от половин минута, напред започна да мержелее отблясък по релсите и не след дълго се онагледи пошлия израз “светлина в тунела“.

Оставаха още два. Бяха не само лесни, но и красиви; линията се прехвърли на сенчестия склон на Лисец и обрасна със здравец и може би бръшлян. До селото остана малко, минах през центъра, снимах няколко едновремешни къщи и намерих колата си там, където я бях оставил сутринта. Цялото нещо ми бе отнело към 6 часа заедно с возенето и многото отклонения и шляене. Боя се, че трябва да свърша с предупреждение за подобно ходене. Опасно си е, пише го преди всеки тунел; трябва поне да сте наясно с разписанието на влаковете, а точно в този случай по-добро решение за излет е да се вземе сутрешния влак и да се направи кръгче около Кършалево или Церовица. По някое време следобеда има съвсем подходящ влак за връщане.

Снимките от излета може да се видят тук:

https://photos.app.goo.gl/rwAyLguEsT4Hc79F7

 

 

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Версията на Вашия браузър е прекалено стара.
Моля, актуализирайте го или изтеглете друг браузър от тук.