Наближаваше националният празник на България – 22 септември, денят, в който се отбелязва независимостта ни. Около този ден има празник и в смолянското китно градче Златоград. За три дни щяха да се проведат „Делюви празници“. Супер, това е за мен! Веднага се записах за тази екскурзия и я зачаках с нетърпение. Програмата бе богата, както се убедих впоследствие.
Настъпи денят за разходката из Родопите. С приятели се събрах в автобуса. Септемврийското слънце от ранни зори грееше. Знак, че ни чака приятно и топло време. Е, около Ихтиман падна мъгла. Някъде покрай малките пролуки на вратата и прозорците на автобуса влизаше струя хлад и мъглата, която падна в низината, ни накара да се облечем. Като в нощ бяхме за малко, но после засваляхме якетата. Бях се подготвил за празника с българска носия. Мислех си, че ще се получи нещо много хубаво там сред завладяващата красота и природа.
Първата почивка, която направихме, бе сред китния двор на Чирпанския манастир „Св. Атанасий“ – основан през 344 година. Оказа се най-старият действащ манастир. Провеждал се църковен събор и Александрийският патриарх Атанасий посещава българските земи, като отсяда в римска крепост близо до Берое (днешна Стара Загора). Връщайки се обратно към Египет, основава именно покрай града манастир. Той бил ревностен защитник на чистотата и православната вяра, като по онова време се водела борба срещу разпространената арианска ерес. Живеещите в Мизия, Тракия и околните села готи били подложени на силен натиск от арианите. По време на националноосвободителните борби тук са се крили революционери, както и Васил Левски. Чирпанският манастир е опожаряван и съграждан многократно и е бил овчарник през социалистическия режим. Запазена е една ценна египетска икона на св. Атанасий, подарена от Александрийския патриарх Петрос VII през 2003 г.
Прекрачих портата и по каменните стълби продължих към църквата, аязмото и провиралката, която научих, че е малко след двора на обителта. Реших да се промуша през нея. По метални стълби се стигаше до нея. Беше тясна, но преодолима. Нямаше кой да ме снима, но споменът от видяното остана в мен. Очаквах с нетърпение отново да видя Златоград, имам спомени от там.
Поемаме към Родопите. Сред дебелите сенки на боровите и широколистни гори, завой след завой приближаваме към Кърджали. Отдавна беше минал обяд, спряхме за малко. За разходка нямаше време. А че има какво да се види в града, няма нужда и да говорим. Да отседнеш в най-близкия хотел и да се разходиш из забележителностите на Кърджали, покрай язовира да минеш по централния площад и да усетиш живота в родопското градче. Ех! Може би в друга екскурзия.
В късния следобед се движим по улиците на Златоград. Преди време за първи път го посетих. Южно, китно, топло, красиво и магнетично място, съхранило история, бит, култура. Роден град на Дельо хайдутин, на песента за него, изпята от Валя Балканска през 1997 г., която песен става послание от Земята към далечния космос. Песента е включена в златната плоча на „Вояджър” на американските космически апарати. Американският изследовател на българския фолкор Мартин Кьонинг прави записа през 60-те години. Тук може да се види единственият музей на съобщенията, да слушаш магнетичния глас на родопските кабагайди, запленяващи всеки посетил не само града, а и българската Родопа планина, дома на Орфей и Евридика и хилядите хайдути, да се разхождаш с часове из стария град. Да се потопиш в атмосферата от едно време.
Естествено ни очакваше именно такова изживяване на другия ден. Беше много жега, дори в късния следобед. Топлина идваше от Гърция. Набързо се приготвих и излязох. Едни приятели бяха решили да посетят Беловидово и празниците, като се бях разбрал да се видим на вечеря. Където и да погледна, виждам красота наоколо. Златоград е скътан в дебрите на магичните със своята природа, култура, забележителности, история за славни хайдути бродили и бранели българското население от турците Родопи. Тихо, запленяващо човешката душа място.
Постепено слънцето си лягаше, стана още по-приятно сред калдъръмените улички. Време беше за веселие и хапване, за народни хорца. За момент изплува в мен далечен спомен, че тук ни бе междинна спирка, преди да потеглим за Гърция и Порто Лагос.
Веднага щом влязох в механата, обзаведена битов стил, всичко ми се изпари и се потопих сред родопската магия. Наздравици се заредиха, а над нас зазвучаха тежки родопски и македонски песни. Е, как да не станеш да не заиграеш. Почти всички от дружинката се хванахме на кръшното хоро. Танците отпускаха душата, зареждаха я с положителни емоции, даваха начало на нови приятелства, красота, ритъм, съвършенство. Времето летеше, а на никой не му се тръгва. Скоро ще настъпи неделя, ден с два празника. В програмата на заранта бе предвидено да посетим сутрешна литургия в старата църква, посещение на музея на свещта и след това естествено „черешката на тортата“.
След закуска се отправяме към църквата. Затихме дъх, прекрачвайки прага на обителта. Църковното песнопение те запленява, успокоява те, кара всеки от нас да се смири пред Бог, да усети какъв малък човек си под погледите на всички светии. Ти си в божия дом. Тук можех да чуя мислите си. Запалих свещ и влязох в музея. За да разбера откъде всъщност е дошла тази светлинка, която е спасителка във всеки дом, планина, храм.
Римляните са били изобретатели на фитила за свещта, а материалите за изготвянето й са животинска лой и пчелен восък. Изсипвали се в калъпи, в сърцевината се прокарва фитилът. Още през I в. сл. Хр. е открита първата восъчна свещ в Авиньон – Франция. А през 15 век лондонските улици са осветени с лоени свещи. Най-ранната свещоливница е открита през 1488 г. в Дъблин. Още по-рано – 13 век, имало гилдия на свещолеярите, които продавали стоката си. В 1834 г. индустриалното производство на свещи започва Джоузеф Морган, който създава 1300 свещи в час. Всичко това бе ново за мен, не очаквах да прочета толкова интересна история за тази най-важна частица, пръскаща светлина. Но е факт!
Наближава обяд, а и е време да се пременя. Делюви празници са близо. Отскочих до хотела. Облякох си носията и с бодра крачка и фотоапарат забързах към възрожденски Златоград. Тълпа се бе насъбрала наоколо, група гайдари и гайдарки репетираха, преди да надуят своите гайди. Всякакви сергии с всичко каквото се сетиш можеше да се видят. Женски певчевски състав пееше в беседка с бунар сред нея, до тях на сергия стопани предлагаха на туристи и гости ножове, ками, звънци, чанове, подкови за късмет, а две магаренца помагат за избор на точния размер подкова. Захарни петлета, захарен памук, тикви, зеленчуци, сувенири, мед, сладки, блага ракия. Всичко! Жени пееха стари градски песни пред музея на съобщенията. Мина „рота от Балканската война”, после семейство с бебешка количка от „15 век”.
Изведнъж зазвуча мелодичният глас на Родопите и всички се обърнахме към мястото. Гласът на певицата се разнасяше из целия град. Всички се захласнахме и очакваме да чуем емблематичната песен „Излел е Дельо хайдутин“. Тълпата се сгъсти, всеки търсеше удобно място да гледа и слуша свободно. По калдъръмената уличка трудно можеше да се тича. Аз изостанах назад, все пак си прокарвам път и стигам сравнително близо. И сред площада под стряхата на Етнографския музей, който бе опрял покрив в съседната къща, и долу само по уличката се минава.
В следващия миг зазвуча песента, която всеки желаеше да чуе – за Дельо хайдутин, и всички притихнахме. Започнаха Делюви празници! Гайдите засвириха, понесе се гласът им сред тълпата, сред планината. Насълзиха се очите на някои, други снимаха, замълчани и притихнали – пренесохме се някъде във времето на Дельо, в безкрайната планина. Усетих колко малки сме пред величието на тази песен и символичен химн. Тръпки ме побиха от вълнение.
След малко свърши и с още няколко крачки се приближавам до мегдана. Разбрах, че ще има хора, а дотогава с приятели решихме да обиколим местните музеи и стария град. Имахме честта да видим, а след това и опитаме от прословутото въртяно кафе. За всички бе любопитно как след като се свари и излее в чашата, не се разтича и капчица от него. Истински майсторлък! Не след дълго замириса на печени кюфтета, кебапчета, тук-там, бира и боза се разливаха, ракийка, винце. С една дума – ние сме на село в града.
Обиколихме набързо музеите и се хванахме на кръшните хора. То и топло стана, с носии, дрехи, тече вода от нас. Сърцата ни бият учестено, краката неуморими тропкат. Предстоешеслед това кратка разходка до един нов параклис и реших да се присъединя към нашия гид. След час с готов фотоапарт и екипиран очаквах да се съберем неколцина и да потеглим. Празничната програма щеше да продължи с пълна сила по-късно, а спомените от всичко видяно и преживяно днес дълго щяха да ме топлят и радват. Полъхващият вятър ме освежи и с отмерени крачки се запътихме към гората.
Някъде зад къщите се намира пътечката, която ще ни отведе до новия параклис. Забравих да спомена, че отскочихме и до друг по-малък, на около 40 минути. Имаше гледки и чешма. Но нека се върна към пътеката. Вървим нагоре сред боровата гора, широколистна също се преплита. Някаква височина качваме, а от нея се виждат просторните Родопи, хълм след хълм след хълм… Беловидовските комини тук-таме почват да пушат. Смрачава се. Излязохме от южната страна на този баир. Лъчите меко огряват близките ливади, стадо крави кротко пасат наоколо, звънците им приятно нарушават планинската тишина.
Отляво на мен някой подвикна „Нещо блести, май е параклисът!“. Загледах се и аз. Крачка по крачка „блестящото“ не мърдаше. Убедих се, че наистина е куполът на параклис „Свети Атанасий“, който тъй упорито търсим. След миг покрай една ограда сред борова гора и леко издигнат нависоко ни се откри цялото величие на новопостроения божи дом. Отсреща в ниското бе сгушено Даръдере. В храма бе чисто и спокойно, свещи горяха. Останалите от дружинката ме последваха. Скоро ще мръкне, от това свято място се налага да потегляме. По пряката пътека из горските усои се скриваме. Може би отдолу довечера щях да зърна отблясъците на лампите върху позлатения купол на храма ей тук, помислих си аз.
След кратко лъкатушене отново крачим по асфалта. Набързо се оправих и потеглям към в механа „Здравец – при Славчо“, хем хубава храна, приятна обстановка, музика, представях си аз. Наоколо бе притихнало, някъде закъсняло куче излае или котка се обади, множеството светлинки украсяваха малките китни улички на празнуващия град. Ресторанти, механи постепено се запълваха от гостите, за да отпразнуват подобаващо 22 септември.
На следващия ден всеки тръгва в различни посоки. За София, за Гърция. Не ми се иска да напускам това прекрасно място. Изпратих приятелите си, които заминаха за морето, а аз с организираната група потегляме към Мадан, Смолян и столицата. Приятното време отново ни посрещна, всички бяхме заредени с положителни емоции от празниците, като се надявахме някой ден отново да дойдем. Постепенно „изплувахме“ отдолу. Обърнах се назад за миг, като големи вълни в море изглеждаха безбройните баири, обагрени в различни цветове, а хоризонтът се губеше в утринна мараня. След няколко завоя ето че се показаха първите покриви на къщите и долу покрай реката блокчета. Центърът на това градче бе красив. Нямаше как да мине без една-две снимки. Тук се е развивал рудодобивът още 4-5 век преди Хр. от тракийското племе койлалети, а да отбележим, че тук се намира единствената по рода си Кристална зала, като в нея може да се разгледат 581 експоната. Имах удоволствието да се уверя в това. Кристалите запленяваха човешкото око.
Малко по-късно излязохме от планината Родопи и се отправяме към Араповския манастир. Построен насред полето, казваше се „Света Неделя“. По думите на екскурзовода ни аязмото се намира извън манастирския двор. Основан през 1856 г. от архимандритите Софроний и Герасим по времето на османското иго. Тук е живял и Ангел войвода закрилник на българското население. Църквата си заслужаваше нашето любопитство. Наистина, прекрачвайки портата, вътре бе чисто и спретното. Имаше ремонт на покрива на една от манастирските сгради, но като цяло всичко бе подредено, окосено. Няколко домашни птици, зайци, пауни общуваха помежду си. Влязох в кулата. Тук бе подредена експозиция от живота на българския родопски закрилник. Пленяваше ме всеки предмет, постеля, хамак, столче, сечиво, буталка за биене на масло. Пренесох за няколко минути там някъде. Бунтовно, спокойно и прекрасно е било тогава едно време. Върнах се в реалността и към 20 часа усетихме отново досадното ежедневие на големия град. Спомените и впечатленията дълго ще ни топлят, ще ни върнат отново там, в Родопите.
Юрий Стоянов
