Различните култури обуславят възникването на разнообразни обичаи и ритуали, с които се чества лятното слънцестоене. Във всеки от тях, обаче, има нещо общо и пленяващо – мистиката, която ги съпътства. А случайната среща на слънцето с пълна луна на тази дата обвива в тайни настъпващата нощ. Фактът, че през 2016 г. слънцестоенето съвпада с пълнолуние се случва за пръв път от 49 години, привлече много хора да се впуснат в нощна одисея.
Ние също се запътихме към поредното вълнуващо изживяване. Вечерта на 20-и срещу 21-ви юни искахме да се слеем със стотиците желаещи да преживеят прехода към най-дългия ден в годината с преход от Черни връх до Камен Дел под ясния месец, който щеше да огрее Витоша. Звучеше страхотно и напълно успя да отговори на очакванията ни.
Както често се случва с пътешествениците, новите запознанства започнаха още с организацията по колите, където всеки с всеки бе приятел. Кой търси, кой предлага превоз – и в крайна сметка празните автомобили се брояха на пръсти. Приятните разговори започнаха още с пътуването към хижа Алеко, където трябваше да се съберем до 19:00 ч. В понеделник след работа и в задръстена София беше трудно всички да спазят този час, но към 19:15 към Черни връх потегли основната група.
Почти двата часа, които имахме, трябваше да са достатъчни и на най-неподготвените да стигнат до горе, така че я карахме яваш-яваш. Поехме по коловата маркировка за хижа Момина скала, която първоначално се виеше сред храсти и високи треви. Дори тези с гуменките приемаха с усмивка и шеги затъването в мочурливите местности и трябва да кажем, че позитивното настроение на дружината се задържа през цялата вечер. Бързо излязохме на разклона за Черни връх и поехме по маршрута нагоре. Ако съдим по нас, не можем да сме сигурни дали имаше някой, който да тръгне с една компания и да завърши изкачването със същата. Приятелствата се меняха на всеки километър – я ти ще застигнеш някого, я друг ще се спре при теб. Така неусетно се изнизаха петте километра преход до шапката на Витоша.
20:52 ч. Тъкмо навреме за залеза преди пълнолуние, който се очакваше след 16 минути. Насочихме се към западните части на върха, откъдето да го наблюдаваме, но уви. Въпреки че денят беше безоблачен, южните течения продължаваха да носят горещи пясъци от Сахара, които образуваха пелена пред хубавата панорама. Слънчевият диск едва се открояваше иззад жълтеникавата завеса. Тя скриваше възвишенията на Краището, зад които трябваше да се притаи слънцето.
Докато ние гледахме напред, отзад все по-ясно се очертаваше пълната луна. Хората все още се лутаха напред-назад по върха. Едни се катереха по каменистите връхчета, други се редяха за бобец и чай в заслона, а трети тепърва прииждаха по маршрута отдолу. Тъмнината не чакаше никого и постепенно започна да превзема Черни връх. С нея идваше и часът за първия ритуал за вечерта.
Както преди хилядолетия, така и тази нощ бяха изречени благодарствени слова към Сътворителя. Преди 7000 години висшия жрец Сен Жермен създал кристална купа за целия народ, от която всеки да отпие, за да не забравя Великото си минало. Ние сме народ с такова и го помним. Над нашата кристална купа беше изречена молитвата, която да влее сила и воля в нас. След това всеки бе поканен да отпие от нея и да отчупи залък от питите.
Отпихме глътка вино, вкусихме и от обредния хляб. Събрахме се за обща снимка на фона на кръглата месечина. Последва и традиционното право българско хоро, което звучеше от малък телефон, но тихият му ритъм беше достатъчен, за да извие голям кръг от танцуващи.
„Никога не съм се чувствал по-нелепо. Да играя хоро на Черни връх!“ – дочу се отнякъде. Но сърдечният смях, през който беше изречено това, бе достатъчно показателен колко приповдигнато е настроението тук. Дори хора, за които личеше отдалеч, че са скарани с народните танци, се включваха в хорото и извиваха глас по мелодията.
Неусетно дойде време и за дългоочаквания преход по пълнолуние до Камен Дел. Ярката луна грееше над нас, въпреки че не помагаше много за видимостта. Мнозина без челници и фенерчета се закачиха за по-подготвените. Върволица от светулки се придвижваше по маршрута надолу. Повечето крачеха уверено по каменистите пътеки под краката си – светлината стигаше за всички. Някой от нас успяха да нагазят и над кокалчетата в блатистите петна, но това са рисковете на нощните пътешествия. След час и малко бяхме на познатия от по-рано разклон, по който този път поехме в посока Златните мостове, където след около 3 км по маршрута трябва да отбием леко вдясно за Камен Дел.
А там също бе магично. Намираме се на мястото с най-добра гледка към нощна София. Почти всеки си беше избрал камък, на който да отдъхне след прехода, наслаждавайки се на светлините на града. Организаторите подсилиха енергията на ягодовата луна, изпълвайки нощта с мистичните звуци на тибетска купа. Точно в 1:33 ч., в часа на слънцестоенето, много хора бяха хванати за ръце, готови за своето наричане – обредът за вливане на вяра в новото начало и сила за новата битка в името на светлината.
Да е светлина в душите ни!
Да е слънце по пътя ни!
Да е чиста вярата ни!
Да сме верни на Бога си!
Да е вдигнато челото ни!
Да тежи думата ни!
Да сме верни на другаря си!
Да са от радост сълзите ни!
Да е благословен хлябът наш насъщний!
Да е благословен огъня в дома ни!
Да е споделена любовта ни!
Да пребъдат децата ни!
Да бъде!
И така, вечерта преминаваше във хубави приказки и чудновати истории. От всички страни струяха приятните изживявания. Всеки показа част от себе си пред другиго. За някои нощта приключи по-рано, най-вече заради това, че всичко се случваше през седмицата. Други имаха щастието да посрещнат изгрева, преди да извървят обратния маршрут с последните си сили.
За нас, които тръгнахме по тъмно, имаше още едно изпитание. Отначало помислихме, че лаят, който чуваме, е на кучетата, които бяха със стопаните си на върха. След като бавно започна да се приближава от непрогледната гора, разбрахме, че не е точно така. Може би бяха бездомните животинки, които се навъртат край хижите, само че не знаехме дали са толкова дружелюбни и когато насочихме челниците към дърветата, блеснаха доста светлинки, наредени в права линия. На пръв поглед изглеждаха като на 7-8 кучета, така че решихме да побързаме в последните метри. Все пак нямаше ексцесии и стигнахме благополучно до колата. Въпреки всичко, днешното приключение ни вдъхнови за повече подобни начинания.
Галерия на прехода може да откриете тук.