Това място ме преследва дори в заглавието. От една страна, ако пишех на английски, щях да го завърша с по-лаконичното и както си въобразявам, по-елегантното „and things“; ако ли пък го правех преди доста време, щях обезателно да включа заедно с Меча чешма по-малката и посестрима Вуча чешма, която вече не е между нас. Колко стилно щеше да се получи – „Меча и Вуча чешми“. Е, ще трябва да се задоволя с каквото има.
Става дума, разбира се, за югозападна Витоша – между Кладница, Студена, Боснек и Чуйпетлово. Открих я, когато бях двайсетина годишен. Тогава имах достатъчно свободно време, а и бях забелязал, че като съм на планината не страдам по тогавашната си нещастна любов. Това се оказа добро лекарство без странични ефекти, освен един – искаше все по-високи дози. И аз ги търсех в буквалния смисъл на думата: трябваха ми нови и нови планини.
На тогавашната карта на Витоша /до Селимица бях ходил много пъти и не ми беше интересно/ видях над Кладница долината на река Матница с нарисувана до нея тънка чертичка – път, водещ до места с потресаващи имена – Дивия бик, Даин кладенец, Меча чешма, Вуча чешма… Как да им устоиш? При първа възможност отидох чак до Чуйпетлово и обратно, бях очарован и още съм. Малко по-късно открих пътеката от Селимица през Танчовица покрай Накев камък до Меча чешма. Трябваше ми бягство от действителността и планината ми го даде, при това удобно близо до София. По тези места имах – и сега имам – усещане за пълно откъсване, за дива и сурова красота, огромно желание да не се връщам никога в противната раелност.
С времето реалността ми стана по-поносима, страданията ми отшумяха, нещата ми се понаредиха и повече от трийсет години не видях този край, чак до миналата есен. Една септемврийска неделя станах рано, хванах маршрутката за Кладница и… Преживяването бе по-силно, отколкото мога да опиша, без да се изложа, но все пак ще се пробвам. Подобно на всяка любов, и тази не бе съвсем същата след толкова много веме. Пътят покрай реката не се беше променил, но към Дивия бик подобната на огромна чаша местност бе обрасла и не можеше да се обхване с поглед, както преди. Тогава могъщият циркус завършваше надолу в безброй поточета, течащи през най-хубавите поляни, които съм виждал някога; те се сливаха почти едновременно в отначало скромната, а после и по-внушителна река. Заслонът се виждаше на слънчевия южен склон, попадал съм на стада от десетки сърни… Ако има рай по поръчка, искам този. Сега всичко това пак си е там, но просто не се вижда от – колко прозаично – нискостеблената растителност.
Отплеснах се. Та, значи, минах през любимото си място, почти без да го позная и без да видя Дивия бик стигнах до разклона за Меча чешма на юг и хижа Селимица на север. Месец по-късно това последното щеше да ми скрои номер, но сега завих към чешмата. Ходенето е към час и половина или два от селото все през гора, която в края е стара и хубава; като пристигнете изведнъж се открива поразителна гледка чак до Рила. Последната част от ходенето е маркирана със стълбове. Част от тях отиват към Чуйпетлово, но този път ми хрумна да видя накъде водят другите, на които пишеше „Живата вода“. За малко – извинявам се – да навестим „едното време“ отново. Тогава всички отклонения от пътя по реката надясно бяха осеяни със заплашителни забраняващи табели. Разбира се, никога не бих посмял да ги пренебрегна. А тази стълбова маркировка водеше право натам! Не такъв беше планът, но тръгнах да видя какво толкова има.
Оказа се много хубаво по съвсем различен начин. Огромно, с километри отрито почти равно пространство, на изток се виждаше склонът на високата Витоша, на запад заоблени, меки ридове и долове се спускаха до Студена и Перник, на юг, оттатък Струма – последните витошки неща, последвани от Верила и понеже имах късмет с видимостта – Рила от край до край! Изпаднах в състояние, което в тази част но света наричат „изоглавен“ – разбирах, че май се отдалечавам твърде много, но не можех да спра. Стълбовете отначало водеха на юг, после свиха на запад и започнаха постепенно да слизат. Не исках за ходя до Боснек, не защото не го харесвам, а понеже нямах понятие как да се прибера оттам. Видях път и на картата и в действителността да завива на северозапад към Матница и тръгнах по него. След може би половин час стигнах реката. Вече на влизане в селото планината ми сервира дразнител – самоделна табелка, сочеща на юг по склона с надпис „Живата вода“ и след нея все тъй самоделно мостче над реката. Това щеше да ме лиши от спокойствие цял месец…
През въпросния месец разглеждах всевъзможни карти, разпитвах различни хора и излезе, че от Кладница до пустата му Жива вода има хубав широк път, който дори е маркиран с червено. Наканих се да ида в края на октомври. Пътят бе наистина много хубав, макар и нарядко маркиран. Отначало се качи до нещо като седловина, после се спусна леко в Тъмни или Товни дол, пресече го, изкачи се отново, също едва забележимо, на юг до следващото било, където от изток се включиха старите ми познайници – стълбовете от Меча чешма. После – изненада – пак слезе, този път към разклона за Живата вода. 
Към нея пак се качва, но не много. Бях я виждал само на снимки; на живо ми хареса повече, макар, че от змейската глава не течеше вода. Четох някъде, че този извор бил много своенравен. Отидох и до пещерата на Св.Иван Рилски – другата местна забележителност, след което се върнах обратно на разклона и продължих по стълбовете към Меча чешма. Имаше доста качване по гол склон, докато стигнах височината от около 1400 м на откритото плато, от което толкова се възторгвах преди. Възможно е при горещо време това да не е най-приятното преживяване.
Спрях за малко на чешмата и продължих надолу по пътя за хижа Селимица. След като подминах разклона за Кладница очаквах цветя и рози – чудното място от едното ми време, модернизирано със стълбова, а и лентова маркировка.
Пътечката /защото тук вече не е път/ стана криволичеща, тясна и обрасла, но не очаквах проблем. Той дойде с доза сарказъм в лицето на млада двойка планинари, идващи откъм Селимица. Попитаха ме за пътя – изглежда видът ми внушава, че разбирам от тези неща – отговорих им, без да ги попитам като как е нататък. Няколко метра по-късно, разбира се, изтървах и пътека, и маркировка. Отнякъде се появиха гъсти хвойни, шипки, смрики, огромни разхвърляни скали и други, не по-малко противни неща. Борих се с тях сякаш безкрайно, но после, като го разгледах на сателитната снимка, цялото ми премеждие излезе може би петдесетина метра дълго. Спасението дойде във формата на стълб, чийто номер неблагодарно съм забравил. Нататък беше лесно. Пресякох красива каменна река под Накев камък и излязох на наистина чудната седловина наблизо. Оттам си личи целият циркус, който, естествено, не е ледников, 
но все пак напомня на такъв. Бях виждал на карта жълта маркировка преминаваща през това място от Кладница до Черни връх. Рекох си да сляза по нея, отчасти защото бях чел за нов заслон по тези места. Малко над селото имаше самоделна /доста самоделни неща станаха/ табела „Добре дошли в Кладница“, на което може да отговориш само „Добре заварили“.
Нещо, което така и не бях минал /а и нямаша да мина/ в югозападна Витоша бе южната и половна – билото над долината на Струма. На картите и спътниковите снимки си личеше хубава
мрежа от черни пътища, които безпогрешно водеха от Боснек на изток до Асланов рид; най-простото нещо би било оттам да се върна през Живата вода и да затворя нещо като кръгче. Бях огледал всичко старателно, включително място за паркиране на колата ми и потенциални свърталища на кучета. В ранна юлска утрин тръгнах нагоре по наистина хубав и широк път право по реброто към връх Големата могила, стигнах го, видях пред себе си плашещи постройки /кучета!/, оказа се, че е ловна хижа без живи същества в нея… Дотук всичко вървеше добре, дори чешмата до хижата работеше. Починах си малко, продължих небрежно по стесняващото се било, от двете ми страни имаше
горички, които се доближаваха и доближаваха към пътя и на най-тясното място пред мен се изпречи висока 3 метра ограда с добре заключен портал на пътя! Отсрани нямаше как да се обиколи. Паднах духом…
Върнах се до хижата да събера мислите си. Извадих хартиената карта – старата школа, какво да се прави – и осъзнах, че просто трябва да се върна до колата. Още беше сутрин и реших да ида до Живата вода откъм Боснек, безславен завършек на амбициозно начинание. В началото на пътеката има нещо като навес с хубава карта; на нея съвсем ясно бе означена оградената дивечова зона 
– целият район е ловно стопанство отдавна. Ако я бях погледнал навреме… Затова пък планината ме утеши – змеят бълваше огромно количество вода, образуваща прилично ручейче по пътеката. Изворът си е своенравен, не ще и дума. Беше към обед, тръгнах да се прибирам, а откъм селото идваха доста хора и дори някои ме питаха за пътя. Не знаеха как съм се провалил; все пак усещането от деня остана хубаво напук на всичко.
Снимки:
Снимки от излета над село Кладница от 10.09.2017
Снимки от излета до Живата вода и Мечата чешма 22.10.2017
Снимки от излета над село Боснек 15.07.2018