Става дума за главното вододелно било на тази скромна планина, на югозапад водите отиват в Струма, а на североизток – в Искъра. Не е невъзможно цялото нещо да се мине наведнъж, разстоянието е малко над 25 километра, пътищата и пътеките са проходими и дори им направих непрекъснат трак. Проблемът е по-скоро логистичен – някой трябва да ви закара до Брусник или Чеканец и после да ви вземе от Расник или, разбира се, обратното. Впрочем, човекът от хижата в Брусник ми разказа за свой познат, идвал с маршрутка от Сливница до някое от селата в северното подножие и след преход в планината се прибирал пак с маршрутка през брезнишките села. Моята “система” е надеждна, но безумно тромава – оставям колата си на превал и вървя напред-назад по билото. Така минавам всичко по два пъти – поучително, но малко скучно…
Чеканова бука, Мечи камък и Криви камък
Май трябва да направя две пояснения. Допреди година “Буката“ беше “Чука”, просто приемам планинските имена, както са дадени в BgMountains. Второ и по-важно, дължа запознанство си с Вискяр на Tripsjournal, тук намерих хубав материал за ходенето до, както се наричаше тогава, Чеканска Чука. Няма защо да го описвам, леко е, гледките са много хубави, струва си да се иде дотам. Аз тръгнах рано и някъде към десет сутринта вече бях слязъл обратно в Брусник. С возилото ми отидохме до превала между Брезник и Ракита. Оттам продължих сам до Мечи камък, който май допреди време се е водел първенец на Вискяр.
Ходенето дотам е съвсем небрежно, върви се по черен път през полегати хълмове и след половин час се стига до връх с надлежна кота и голям камък; поне аз мечка не видях, но може и да има. В подкрепа на тази хипотеза в близкото село Ракита на мегдана има голям билборд с мечешко лице. Още по-смешно беше отиването до Криви камък – може би половин километър през някаква нива, нищо общо с именития му адаш на Люлин, който май се виждаше на хоризонта. По каприз на съдбата тук успях да намеря кота, но без джипиеса това нямаше да стане. Все още беше рано, на връщане минах през Ракита и Гургулят, за да видя Пеклюка, има доста снимки оттам в албума.
Между Криви камък и Високата могила
Гвоздеят на програмата в този участък е страховитият връх Калето. Всичко, което можах да прочета за него, го описваше като обрасъл, трънясал, практически непроходим. С това “интро” се опитвам да оправдая почти цялата година назлъндисване, преди да посмея да се пробвам по тези места. Събрах, каквато смелост имах и в чудно хубав ден в началото на март 2019 г. оставих возилото си на превала между Доганджия и Бабица и устремно се понесох по билния път, за да не ми остане време да се разколебая. С поразителна лекота стигнах първия връх – Шулева чука, приятен, обзорен и с изненада: оттам в посока към Калето пътят беше “минат” с булдозер. Въодушевих се от безумната надежда, че машината е разчистла и нататък, но на седловината пред ужаса на Вискяр пътят свърна надолу към недалечното едноименно село. Помислих си в миг на слабост да сляза към селото и след това да се кача към следващата седловина; разстоянието и денивелацията бяха съвсем приемливи. В разразилата се душевна борба, обаче, мързелът надделя над страха – случват се и такива неща.
Гъстълакът започваше на стотина метра нататък; към него водеше достатъчно добра пътечка, съвпадаща идеално с образа си на картата. Това продължи, за моя огромна изненада и облекчение, през гъстата, но не и непроходима горичка. Имаше напълно обрасли участъци, но осезаеми останки от пътеката упорито се появяваха отново и отново. Не след дълго излязох на слънчева полянка с хубав изглед към село Вискяр, Краището и непознати за мен заснежени върхове на хоризонта. Намерих и човешки следи – няколко смачкани кена от бира. Последва още един гъстълак, не по-страшен от предишния и след кратко слизане стигнах още една седловина.
До следващия и всъщност последния в тази посока връх всичко беше цветя и рози – е, не буквално. Пътят, защото на билото пак се появи път, водеше на югоизток, право към заснежените, но този път познати Витоша и Рила. Високата могила, както често се случва, поне от тази страна мязаше по-скоро на поле, макар, че гледана откъм Расник оправдава името си. Намерих котата, снимах я /защо ли?/ и се отбих до очарователния параклис Св. Св. Петър и Павел. Дотам води хубав път от селото. Връщането до колата мина без драма, само пред Калето пак ми мина пораженческата мисъл да го обикалям, а за да ме засрами заради малодушието ми, под върха се появи каменна пирамидка. Нямаше я на идване…
От програмата за деня оставаше да мина разстоянието от превала до Криви камък. В колата си сложих по-леки обувки, защото ми предстоеше дълго ходене по почти равен терен, напомнящ ако не за Добруджа, то поне за, както ги наричат, високите котловинни полета на Западна България… За престиж и този път намерих котата на върха, нямаше какво повече да доказвам и се прибрах до вярното ми возило.
Между Брусник и Мечи камък
Това е може би най-дивата част на Вискяр; тук за няколко часа видях две или три сърни и два заека с безобразно поведение: единият си почиваше небрежно в гъстата трева близо до… ловната хижа, а другият вървеше нагло срещу мен по асфалтиран междуселски път и чак когато се доближихме на десетина метра един от друг, видимо отегчен скочи в гората.
Този път тръгнах от – изненада – превала между селата Красава и Озърновци. Първата посока за деня беше на северозапад по билото, което тук е просто скандално – на 100-150 м над полето между Красава и Брусник. На картата нямаше нанесени пътеки, но на сателитното изображение си личеше сносна мрежа от черни пътища. Бях ги запаметил, колкото можах, а също си ги бях нарисувал на листче, защото предварителният трак не пожела да се пресели от компютъра в джипиеса. Впрочем, на място подготовката излезе достатъчно добра.
Първо се качих на връх, наречен Плашивец /таблетът ми току-що ми предложи да напиша Плаши ВЕЦ/ с метеорологична мачта от старата школа. Чудя се кой ли снема показанията за силата и посоката на вятъра… От върха се откриха гледки във всички посоки, хубави въпреки мрачното време; най-много ме зарадва северозападната, защото първо, почти като на длан се виждаше всичко, което ми предстоеше да мина и второ, в дъното се извисяваше с 1136-те си метра Чеканова бука. Сносна пътечка слезе до седловината пред следващия връх – Забел, като тук изотзад и отляво се появи добър черен път, по който после щях да се върна, за да не плаша ВЕЦ-а още веднъж. Забел излезе лесен за качване и слизане, но не особено обзорен.
Последва предизвикателство, което се усещаше и на сателита – гъста гора, вътре в която пътища не си личаха, само входа и изхода. На джипиеса ми така или иначе се виждаха само хоризонталите на безизразен зелен фон; за свой възторг успях да се ориентирам по конфигурацията им и да изляза на тревясалия, но ясен път нататък по билото. Той ме заведе без проблеми до поляна над хижата до Брусник и продължи напред, сякаш за да слезе право към нея. В последвалата борова гора, обаче, се разпиля на пътечки, които една по една се загубиха. Нямаше как, върнах се и хванах правилния път, който, точно както си личи от космоса, зави надясно и по долчинка слезе изотзад до хижата.
Бях я виждал и преди и не ми приличаше много на хижа. Сега я приближих, за да я разгледам и отвътре се появи човек. Заприказвахме се, оказа се, че я ремонтира и се надява след месец да заработи. Това беше в края на май 2020 година, не знам какво е положението сега. Добре е да има хижа по тези места, надявам се нещата да са се получили. Аз пък тръгнах да се прибирам по шосето за Красава с чудната идея да се кача обратно на билото по черния път при микроязовира. Широк, прокаран с булдозер път нагоре се появи преди това и си рекох да се пробвам по него. Заведе ме почти, но не съвсем, до заветното било; наложиха ми се към двеста метра през гората без път. Нататък вървях по собствената си следа до подножието на Плашивец; там се отбих да разгледам ловната хижа със заека, за който писах по-горе; като се връщах към превала, попаднах и на втория.
Пътят към Мечи камък изглеждаше толкова безпроблемен, че в открита и напълно ясна местност успях да го изтърва, май навигационните ми умения се бяха изчерпали при далеч по-трудната първа част. Намерих го отново, а по-нататък просто нямаше какво да сбъркам. Стигнах върха след час и нещо ходене и докато се мотаех на него, времето започна да се оправя, видимостта се подобри, показа се слънце. Чувал съм, че имало пряка връзка между силната дневна светлина и някакъв хормон или може би невромедиатор. Сигурно е така… Във всеки случай, докато се връщах, всичко изглеждаше безметежно и красиво.
Снимки от 24.06.2018
Снимки от 04.03.2019
Снимки от 30.05.2020
