През витошката хвойна – връх Селимица, Черната скала и Казана

От малък обичам хвойна – почти както в едновремешния виц, според който в автобиографиите си един ден ще трябва да пишем „От малък обичам ориз“. Още преди да я видя на живо, бях очарован от падането на Мечо Пух в това, което много по-късно щях да разбера, че е “gorse bush”* – съвсем друго растение. Бил съм изгубен в превода, но на 4-5 годишна възраст това няма значение. Малко ме е срам да го призная, но помня как при вида на хвойна** подскачах от възторг и обяснявах на всички желаещи или по-скоро търпящи да ме слушат, че там има мече. Добре, че не е имало наистина – мечетата обикновено са в компанията на майките си.

Вече като по-голям ми се случи да газя витошка хвойна няколко километра – от връх Острица през Острец до връх Селимица. Това лято си рекох да повторя изпълнението, но този път с гети, защото иначе обувките се напълват с дребни зловредни иглички. Е, както винаги има едно „но“. Пътят, както го помнех, тръгваше покрай хижа „Острица“ по ски пистата, но сега тамошната каракачанка не ми даде да мина; по този случай с наранени чувства се качих през хижа „Звездица“ и зловещото място, наречено кой знае защо „Човешките кости“. Качването пак започна по ски писта, този път без каракачанка, продължи като измамно лесен черен път, който постепенно отесня и стана на отначало видима, а после скрита под хвойната пътека. Ориентирането не е точно стихията ми, но пътечката някак си се усещаше, без да се вижда. Заведе ме до скалиста купчинка на кота 1905, която в душевната си простота отначало взех за  Селимица и оттам реши да ходи на запад и някак надолу; не това исках от нея и тръгнах да търся какво ще ме заведе до върха. Нищо такова не се намери и я подкарах направо през любимата ми хвойна, изпъстрена с боровинки. Ходенето беше сранвнително лесно – хвойната стигаше само до коляно, земята отдолу беше равна, а върхът се виждаше право напред. Стигнах го, повъртях се малко наоколо, защото по на изток има две по-високи безименни коти и исках да съм сигурен, че съм покорил каквото има за покоряване. После слязох по хубавата зимна пътека с колова маркировка до хижа Селимица покрай Накев камък. Тя минава само на няколко десетки метра от върха, ако искате да го посетите, но не ви се ходи през дивотията.

Като стана дума за дивотия, след второто си подобно изпълнение тази есен се зарекох поне известно време да не си търся белята, но, както казват в една песничка, „Не си търся белята, тя ме търси“. Този път замалко щеше да ме намери. Започвам с предистория, което сигурно е естествено за 58-те ми години; все пак ще гледам, когато ми хрумне да пиша отново, да я карам в сегашно време. Много отдавна близо до хижа Бор имаше малка, но правилна жълта табелка с надпис „Черната скала“. Тя водеше за по-малко от половин час до горист връх, наречен Балабана и оттам сякаш нямаше желание да продължи към скалата, а се спускаше на запад през много живописна долчинка. Познавах я сравнително добре и бях неприятно изненадан, като на  мястото вместо хубавата рядка гора имаше противни гъсти малини. План Б беше да се кача през нещото, наречено Прозореца, както го описват тук – https://tripsjournal.com/marshrut/kv-boyana-m-balabana. Тръгнах през доста тежък терен – може би просто не съм уцелил, каквото трябва – който започна да става все по-лош, със скали, тръни и хвойна, която сега не ме зарадва особено. Някак издрапах до равното на върха на рида, с навигацията намерих връхчето и за свой срам тръгнах да търся хубавото ми слизане. Нямаше го. Не е за вярване колко може да се промени гората за десетина години. Докато се лутах, ми се мярна нещо мержелеещо се нагоре. Пътеки така или иначе нямаше и си рекох да се качвам, пък да става каквото ще. Теренът продължи да е доста труден, но гората се разреди и постепенно започнаха да се откриват гледки, което винаги повдига духа ми. Тукашната хвойна обаче се оказа висока почти до кръста и растеше върху ужасни камъни и дупки, в които краката ми пропадаха. Отървах се с няколко драскотини, но да се ходи в тази част на света май не е най-добрата идея. След тежко и сякаш безкрайно, но пък красиво ходене стигнах северното подножие на върха с поразителната гледка към Ушите – от тази страна го бях  виждал само на снимки. Имаше някаква бодлива тел близо до земята, вероятно остатък от заграждения за вододайната зона; виждаше се и Каменното здание с добре направена нова ограда. Поседях някое време на върха, снимах доста и тръгнах да слизам към платото, през което идва по-нормалната пътека от хижа Борова гора. Нея отначало я нямаше и вървях пак през хвойна докато успях да я хвана с помощта на джипиеса някъде в подножието. Оттук  върхът ми се виждаше като гостоприемна купчинка след дивотията от другата страна. Минах през Голямото блато, където пресякох трака, който споменах по-горе; не ми се слизаше към Боерица и продължих по нещо, което отначало беше трудно различима пътека, а после черен път през гората в посока Конярника. По едно време табела ме стрясна, че съм във вододайна зона и слязох право надолу до пътеката от Кумата за Черни връх.

Около месец по-късно, въпреки заричането ми, пак тръгнах през хвойната – този път в Казана над Железница. Това място винаги ми е харесвало – вижда се в дъното на долината на Селската река. Отблизо изглежда по-скоро рилско, отколкото витошко. Тукашната предистория е лаконична – като младеж бях минал близо до горния ръб на нещото, което всъщност съвсем прилича на циркус. Сега бях чел, че имало или напротив, нямало пътека от Белчова скала до хижа Купена по хоризонтал 1830. По изгрев слънце потеглих от Царева махала към наистина разкошния заслон Синята стрела, размених две приказки с хижаря и продължих. Случи ми се приятна изненада – по заветния хоризонтал вървеше хубава оформена пътечка до малко изворче. Дотук добре, но сякаш не продължаваше напред; аз обаче бях готов за такова развитие на нещата, сложих си гетите, подкарах я без път, както аз си знам към горния край на гората примерно в средата на циркуса. Изненадващо теренът тук е малко по-лесен в сравнение с Черната скала, просто трябва да се ходи бавно и внимателно. Като стигнах гората пътеката издевателски се появи пред мене – вървял съм успоредно на нея на около 50-60 м по-нагоре. Прилежно се върнах до изворчето, вече по пътеката, за да може джипиеса да я запише и по този начин дистанцията я минах три пъти. Сигурно съм я научил както трябва…След гората пътеката продължи сравнително лесна за проследяване, пресече хубава каменна река и тръгна да се качва по склона над Уструга; тук вече се позагуби. Затова пък в началото и края на качването има доста ясни, макар и неголеми, каменни пирамидки. На билото ме посрещна толкова силен вятър, че трудно удържах фотоапарата си.

Снимки от връх Селимица, 02 09 2018 г .
Снимки от Черната скала, 24 09 2018 г.
Снимки от Казана, 28 10 2018 г.

Трак от връх Селимица
Трак от Черната скала
Трак от Казана

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Версията на Вашия браузър е прекалено стара.
Моля, актуализирайте го или изтеглете друг браузър от тук.