Преди няколко години се пробвах и не успях да достигна връх Кръстец от Реброво, разполагайки с малко повече от половин наистина много хубав, но недотам продължителен октомврийски ден. Не съм амбициозен, но не обичам недовършени неща и през изминалите май четири години, втренчен в картите, се заканвах на планината, че този път ще успея. Заканата, след дълги размисли и въпроси към разбиращи хора, се оформи горе-долу така: тръгване от Своге с помощта на някой от сутрешните влакове, бездарно ходене по шосето до отбивката за с. Редина – между другото, по стената на МВЕЦ “Прокопаник” не може да се минава, тъй че спирка Орлин отпадна като опция – после изкачване по пътя до билото, ходене на изток до вр. Кръстец и прибиране през познатите ми от предишното ходене места до Реброво.
Както винаги, в реалността нещата се получиха малко по-различни. Доста време проклетите ми болежки не ми даваха дори да помисля за каквато и да е планина, още по-малко за Стара. Все пак тази пролет се престраших да изляза с кучето за по два-три часа по Витоша и Люлин; мина сравнително добре. И така в доста топла, облачна и сивкава сутрин бързият влак за Видин /по-късно щях да се срещна отново с него/ ме стовари в Своге. Отначало покрай шосето имаше тротоари от двете страни, после от едната, след това от никоя; ходенето беше, хм, нелишено от драматизъм. Затова пък свърши някак по-бързо от очакваното – първата от двете приятни и от многото неприятни изненади за деня. Пътят за Редина прави безумно количество серпентини, част от тях си спестих с пряк, но много стръмен път. По-нататък вървях по вече черния път до махаличката, наречена Локва, след нея по билна пътечка покрай някакви телекомуникационни мачти /между другото, през целия ден имаше добро покритие/, после пак по черен път и не щеш ли, примерно два часа след тръгването от Своге се озовах на хубаво открито било близо до връхче, наречено Чуклите, както и поне една трета от върховете в този край.
Пътят на изток се оказа дори по-добър от очакваното. На североизток се появи Издремец, на юг с малко въображение се различаваше Витоша; с почти незабележимо изкачване стигнах до разклона за вр. Рединска китка /един от малкото не-чукли тъдява/, но не се отбих да го посетя заради липсата на време. Последва неочаквано красивата, очарователно-пасторална и цветна в сивия намръщен ден махала Преслапа. Посрещна ме със скромен лай от куче, което после неблагодарно в албума със снимки окачествих като “underdog”, появиха се още две или три подобни особи; за да обобщи нещата, дойде и шефът. Общувахме някое време и се разделихме без лоши чувства.
Пътят нататък е в гора, която се оказа, поне във втората си половина, по-склонеста от очакваното. Този може би три четвърти час ми се видя безкраен, но все пак стигнах до полянки, които напомняха повече Западния парк в София, отколкото старопланинско било. Не след дълго през все така паркова среда, покрай паметник и маси с пейки, стигнах върха. Той е ознаменуван от няколко камъка насред полянка и едновремешна кота, на която снимах раницата си за правдоподобност. Знаменитата 360 градусова панорама наистина я има с леко ироничен оттенък – на север след година-две дърветата ще я закрият… То и сега Издремец едва наднича над тях. В другите посоки гледката бе подобаваща, при условие, че видимостта не надвишаваше трийсетина километра – лесна за определяне от, хм, липсата на Витоша. При хубаво ясно време би трябвало да се виждат Рила, може би част от Родопите, Краището, почти цялата западна Стара планина. Може би ще се пробвам да отида пак и да я видя, но ще гледам да измисля по-лесен начин, примерно от Лесковдол.
Беше към дванайсет и половина. Снимах, каквото можах; панорамата я разделих на четири части с ясното съзнание, че става дума за бездарно документиране. При всичките ми резерви към връх Кръстец, той заслужава много повече. Както и да е: пътят на юг, по който щях да се прибера се виждаше ясно, но в гледката нямаше нищо познато за мен. Имах добра навигация – без нея не бих посмял да припаря по тези места – и представата, че ме чака още толкова път. Все пак това, което виждах пред себе си, ме плашеше с мащаба на безкрайните си дипли, стигащи до хоризонта… Така или иначе бях минал точката, от която няма връщане и мечка страх, мене не страх, тръгнах. След петнайсетина минути стигнах едва забележима издатина на заобленото било, също като върха увенчана с няколко камъка. Тук се случи втората и последна приятна изненада – право напред като на длан се видяха Ветрила и Раздери капа, бележитите ми завоевания от предишното ми идване. Познах ги на мига и сякаш това не беше достатъчно, вдясно се откриха всичките места, през които бях минал по-рано, е, без “върлото” от Искъра до билото. Унинието ми изчезна; в състояние на подем рапортувах в центъра, че ще успея да хвана влака в четири и половина. Това щеше да ми изиграе зла шега.
Скоро стигнах и параклиса, или, както го величаят понякога, храма Свети Дух. Подобно на още по-малкото си братче в махала Преслапа, той беше ограден и недостъпен. За сравнение, също така отдалечената от каквото и да е село черква в махала Ливаге в западна Софийска Планина е отворена винаги; може би Искъра ги разделя не само географски, кой знае? Унесен в такива разсъждения подсякох връх Ветрила и се озовах при оброка на седловината над махала Самотвор. Поседнах в беседката и се замислих по кой път да се върна. Бях си забравил щеките, тъй че избрах по-дългия и по-полегат път през махаличките. Сега ми се видя още по-безкраен и по-досаден от миналия път. Все пак успях да стигна гарата в Реброво малко след четири часа, само за да видя как влакът спира и тръгва точно колкото да не успея да го хвана – имало някаква промяна в разписанието. Следващият беше след час и половина, седнах да го чакам. По някое време, обаче, по също тъй неизповедима причина, на гарата реши да спре бързият влак от Видин и ме закара до столицата с поразителна бързина и без да се заинтересува от билета ми.