И всичко това е Люлин!

Тази планина е по-голяма, отколкото изглежда, може би защото трудно се вижда цялата от едно място. Такива места, разбира се, има, но северозападният дял създава усещане за нещо по-скоро хълмисто, отколкото планинско и целостта се губи. Така или иначе разстоянието, което минах, излезе 27 или 28 километра, а може да бъде и повече, ако примерно се упорства с преход от северните предпланини около Хераково или Росоман до Владая или Драгичево – над 30 километра.

Миналата пролет се бях амбицирал да премина целия Люлин. И преди това го познавах сравнително добре, или поне така си мислех. Не бях минавал само скучния според тогавашните ми представи дял на планината от връх Форта /близо до банкянското село Клисура/ до връх Криви камик – упорствам да пиша името според тамошния изговор. След дълго и старателно планиране се озовах в ранна майска утрин на пътя за Клисурския манастир, защото ми се стори много хитро да сляза от автобуса на разклона.

Всъщност ходенето започна съвсем приятно. Откъм центъра на селото дойде жълта маркировка, мина покрай манастира и по пътя към Криви камик просто изчезна. Затова пък на картната основа за GPS  я имаше през цялото време и безпогрешно ме отведе до хижа Люлин, или по-точно до останките и. Новите неща за мен започнаха след като подминах връх Форта. Пътят по билото излезе лек за ходене и с разкошни гледки, най вече право напред към западния дял на Люлин. При второто ми минаване оттам нещата щяха да изглеждат съвсем иначе…

Стигнах Криви камик без особени преживелици, като го качих по пряка пътечка по северния му склон. Не бях ходил там от двайсет и няколко години и никога от тази страна. Откъм Дивотино – страна, от която и досега не съм го качвал – дойдоха група младежи; не видях други хора целия този ден. Поприказвахме си малко и все ми се ще да мисля, че като разбраха откъде идвам, в погледите им се четеше уважение или поне удивление, нещо като „Я па тоя“. Тръгнах по пътя си на изток по билото – също много лек, панорамен и приятен. До хижа – хайде да продължим да я наричаме така – Люлин стигнах за час и нещо. За последно я бях виждал през осемдесет и някоя година; тогава работеше. И друго не беше както „едно време“ – качването към Райловско градище. Не знам какво му се беше случило, но сега ми се видя много стръмно, с търкалящи се дребни камъчета и горещо. Или пък разликата е била в мен, кой знае?

Бях оставил раницата си на котата на върха, докато се възхищавах от гледките – те бяха наистина много хубави, макар и да не се виждаше Рила; по едно време се наведох да я взема и кръстът ми ме преряза зловещо. Поразмина ми, колкото да мога да ходя и се дотътрих до разклона, от който може да се слезе към Бучинския проход или към Михайлово. Синята маркировка си я имаше и в реалността и на навигацията. Това добре, но по едно време тя започна да се отклонява все по-наляво сред трънки и глогинки. Видях, че така няма да стане и хванах някакъв черен път, който ме заведе до северния край на тунела на магистралата. Теренът напред ми се видя съвсем непроходим /при второто си ходене щях да разбера къде съм сбъркал/, болежките ми решиха да се засилят, слънцето напече… и се отказах. Прибрах се по пътя до Мало Бучино.

Месец и нещо по-късно събрах смелост да се пробвам пак. Този път тръгнах пак в ранна утрин, но от Черния кос по пътечка, която познавам добре, до билото при връх Дупевица. Префучах през Добринова скала и слязох до местността Брезите, откъдето минава фамозната синя маркировка. Тя и от тази страна на планината се завря в някакъв гъсталак, но за компенсация имаше хубав, макар и обиколен, черен път до прохода. Появих се пак в северния край на тунела и се оказа, че непроходимото хълмче отпреди просто се заобикаля от изток, а пътят преминава магистралата в южния край. Там има ловна хижа и няколко маси с пейки. Съвсем приличен път ме заведе почти до разклона; излезе, че миналия път е трябвало да посмея да се отклоня надясно от маркировката. Откъм изток Райловско градище се показа много по-благосклонен и въобще чак до Криви камик всичко бе поразително лесно.

Трябва да е било към един и половина след обед. Бодро рапортувах в базата, че всичко е наред и тръгнах да слизам към пътя за Форта. Той е на височина около 950 м, а денят бе в края на юни. Предишните дни в София следобедите бяха горещи, но ветровити. Разчитах на това за последните километри и останах излъган. Горещината си я имаше – може би 30-35 градуса, но вятърът точно този ден реши да не духа. Отначало това не ме впечатли – имах достатъчно вода, пък и не ми беше за пръв път да ходя по жега. Да, ама не… С времето започнах да усещам, че всяка крачка е отначало малък, после все по-голям подвиг. По този път няма нито едно дърво; на няколко пъти спирах под сянката на някакви храсти да събера остатъка от силите си. Някак си се добрах до Форта и се обадих да идват да ме спасяват – дотам има асфалтов път. Седнах до оградата на поделението в сянката на дръвче, седях може би половин час и се освестих дотолкова, че тръгнах да пресрещна колата на разстояние 3-4 километра – излезе, че просто е трябвало малко да си почина и съм можел да ида до Клисура за автобуса, какъвто беше планът.

Снимки от първия опит
Снимки от втория опит