Обикновено, когато се каже “Гълъбец”, си представяме знаменития железопътен тунел. Разбира се, тунелът е наречен на едноименния планински праг /трябваше да си припомня географския термин в Уикипедия/, свързващ Етрополска планина със Средна гора. Бях го преминавал с кола и влак безброй пъти, но си наумих да ида дотам пеша, когато видях на картата, че на билото има скромни като височина, но на теория панорамни върхове. Имената им също звучаха интригуващо, особено на Бряза или Хайдука, който се оказа и най-панорамен.
Пролет
Идеята беше да стигна до върховете Остра и Бряза. На 2 юни 2019 г. /датата има значение/ взех сутрешен наистина бърз влак, който след София спря направо в Долно Камарци след по-малко от час. Отбих се да видя входа на тунела, откъдето изскочи товарен влак с пълна скорост и малко ме поуплаши. После се качих до билото по лек и пряк черен път, който ме изведе примерно над средата на тунела. Оттук се видя първата за деня хубава и стряскаща гледка. Красотите на Етрополска планина бяха надеждно скрити от облаци, които, според прогнозата, след пладне трябваше да направят буря – нормално за това време на годината.
Както често ми се случва, отказах се от плана – дори да бях стигнал върховете, от тях нямаше да се види кой знае какво – и предприех скромна разходка по пътя за Стъргел до малко, но обзорно връхче, наречено Буците. От него имаше задоволителна гледка на запад и север. Повъртях се малко и тръгнах да се прибирам по някакъв черен път покрай микроязовира над Долно Камарци. Вървях си безгрижно, когато ненадейно пътят се оказа преграден с електрическа ограда. Не можеше да се обиколи и я прескочих. След малко стана 12 часа и от близките села се чуха сирените, а малко след това – далечен глух тътен. Предположих, че някакво стадо се е подплашило, представях си мирни крави. Тътенът, обаче, започна да приближава наистина бързо. Стадото се оказа от коне, гледката напомняше някакъв уестърн. Успях да се отдръпна от пътя, а стадото, когато стигна оградата, зави рязко в някаква горичка – явно си имаше страх от електричеството.
В Долно Камарци стигнах петнайсетина минути след обедния влак за София и три или четири часа преди следобедния. Снимах пощата, хубава стара къща с неразбираем надпис над входа, училището, гнездо с щъркел и някакви гъски. Не ми се искаше да прекарам следобеда така и тръгнах към Макоцево покрай едноименната река. Оттам минава жп линията, а на картата има означен черен път. Бях виждал мястото много пъти от влака и ми изглеждаше интересно; от пътя се оказа дори по-хубаво.
Имаше и изненада – плитък брод. Надлежно се събух, после колкото можах изсуших краката си; след 200 -300 метра – отново… Бродовете явно продължаваха с неотслабваща честота, тъй че престанах да се събувам, не беше проблем, но при студено време може и да е. Случи се и втора, този път приятна изненада – внушителен каменен железопътен мост с арки, подобен на Буновския, но за разлика от него напълно непознат. След някой и друг километър се яви още един, пак с арки, но не толкова висок. До Макоцево остана малко, стигнах до гарата час и нещо преди влака и скучах в компанията на местните котки. А обещаната буря се състоя с проливен дъжд, гръмотевици и изобщо всички екстри…на Централната гара в София.
Есен
Общо взето не обичам недовършени неща, но в този случай причината беше незадоволеното любопитство. Планирах излета внимателно, е, една-две подробности май не дотам, и към края на октомври отидох с возилото си до най-високата точка на шосето на Гълъбец. Засега всичко беше както трябва, мястото за паркиране от сателитната снимка си беше там в реалността, черният път на север – също. Лесно стигнах до каквото познавах от пролетта и малко по-късно попаднах на отзивчив млад ловец. Заприказвахме се тихо, както изисква етикетът в такива случаи; споделих намерението си да ида до “върховете”. Човекът ме успокои, че от неговите приятели нямало в тази посока.
Намерих си набелязаната отбивка вдясно от пътя за Стъргел, след това нагоре, където на картата пунктир изобразява “губеща се пътека”. Пунктирът беше прав – загуби се в някакви трънаци, а също така ми просветна, защо ловците не са тук… Наблизо започваше гора и вътрешният глас ми каза да вървя натам. Този път се оказа прав – под дърветата се ходеше много по-лесно. В горния край на гората две сърни минаха на десетина метра от мене, без изобщо да бързат. По-късно научих, че били забранени за лов, но тогава си помислих, може би също така вярно, че са разпознали в мен човек, който няма да им навреди.
Скоро след това стигнах първия за деня връх – Тодорчов гроб, известен с кръста, поставен там. Намерих го паднал на земята, изглежда основата му беше изгнила. Потискаща гледка… Затова пък трънаците свършиха и лесно стигнах сред все по-панорамни гледки до следващия и май най-високия за деня връх – Остра, който всъщност е много полегат и заоблен. Неуспешно търсих котата му, но за компенсация за пръв път видях ясно впечатляващата Етрополска Баба.
Оттук черен път води на север по билото до най-високата точка на Гълъбец – върховете Трите могили и Грамада, и двата с коти, наподобяващи числото “пи” – 1314 м. Една от идеите ми беше да мина през тях, после до Стъргелската седловина и да се върна по пролетния си път. Другата идея, която започнах, без да доведа докрай, предполагаше ходене на юг до Бряза, оттам до Венеца над Буново и после драматично слизане по нарисувана на картата пътечка до селото. Още не знам дали тя съществува и ако да, проходима ли е. Както и да е, до Бряза отидох лесно и надолу – малко са върховете, до които се слиза – не бях разочарован от гледките и продължих към Венеца отначало по път, после по пътечка, после между редки трънаци, а после между все по-гъсти. Около хоризонтал 1100 стигнах до сравнително открито място; напред се виждаше гъстълак и отвъд него бленувания Венец. Можах да го снимам с каквото увеличение имах, но да ходя натам се отказах.
Картата твърдеше, че по хоризонтал 1130 на северозапад път води до по-големия си брат от Стъргел. Търсих го упорито и безуспешно може би половин час, нямаше я и гората-избавителка. Нямах избор, тръгнах да се връщам към Остра и не щеш ли, малко преди нея наляво се отби път, който кой знае защо не бях видял на идване. Отначало по склона, придружен от разкошни гледки към Ихтиманска Средна гора, а после през не по-малко красива есенна гора, пътят ме заведе до разклона, където бях срещнал ловеца. Преживяването си струваше лутането в трънака – след него всичко изглеждаше тъй прекрасно, че на връщане дори се наканих да се отбия до връхчето Плачковица.
Снимки от 02.06.2019 (Част 1)
Снимки от 02.06.2019 (Част 2)
Снимки от 20.10.2019