Две Стари планини – Мала и Софийска

Едно от многото неща, от които ме е срам, е, че почти не познавам Стара планина. До тази пролет бях ходил само до връх Препасница и няколко пъти по долината на Батулийската река. Казах си, че така не може да продължава. В средата на февруари издебнах неделя с хубаво време и си устроих „щадящ“ излет до първенеца на Мала планина – връх Церия. Обикновено уважаващите себе си планинари го качват откъм Искърското дефиле, примерно от Своге. Не и аз. Отидох с возилото си до Чибаовци; на входа на селото имаше табела с надпис „Добре дошли! Расти и хубавей, наше родно село!“ Да си призная, първо, че за пръв път виждах повелителната форма на „хубавея“ и второ, че много ми хареса. Така или иначе, селото предлага изходна точка към планината с надморска височина 885 метра. До Церия, който има забележителната кота 1234 м /дали има връх с височина 2345 м?/ има само 349 метра денивалация. Това е, с което ме грабна този маршрут.

Ходенето се оказа дори по-лесно, отколкото си представях. Тръгнах по черен път на изток и много леко нагоре покрай връхче, наречено Звънил и през гората продължих до нещо като седловина близо до махалата Грубан на Церецел, която остана скрита в гънка на терена; така и не я видях. Пътят зави по ребро, вече на североизток, малко по-стръмен и много панорамен. Времето беше ясно и се виждаха Рила, Витоша и много други планини, на неголяма част от които знам имената. Тук, а и по-нагоре, коне пасяха нещо, което явно намираха между снега. След още малко качване на север се откри поразително хоризонталният Понор. Пътят отново зави, сега право на изток през гората към върха. От изток, запад и юг склоновете на Церия са много меки, кротки и заоблени, някои гористи, някои не дотам. За компенсация от север има нещо като стена – няма пък само Мальовица да си има северна стена – състояща се от сравнително големи ръбати камъни. Бяха заснежени, дотолкова, че се притесних как да стигна до хубавото място за снимане, не толкова заради собствената си безопасност, а понеже от две седмици бях горд притежател на „снимащ“ телефон. Ами ако го изпусна? Как ще го намеря в основата на склона? За чест на снимачната ми техника, която този път включваше и вярната ми и препатила сапунерка, начинанието се получи. Любимата ми снимка от този ден е на Кобилини стени, нейно дело. Своге изглеждаше измамно близо, гледан отгоре. Кой знае какъв зор е да се качиш оттам…Опиянен от успеха се разходих по някакво странично ребърце в югоизточна посока – всъщност кота 1226 – с идеята да направя потресаващи панорами към планината около Издремец. Видимост имаше, но нещата се получиха сипкави и сивкави. Някаква настройка не била, каквато трябва. Сигурно…

Тръгнах да се връщам, като се отбих по пътя към Свидня, най-вече за да проверя дали едноименният ловен заслон съществува. Излезе, че да. Минах и покрай ловната хижа на ловно – рибарското дружество от Своге; там единствените двама души, които срещнах този ден, си бяха оставили джипа. Оттам обратно до Чибаовци пътят е през гора, доста скучен и без гледки. Беше ранен следобед, замръзналата земя се размекна, като голяма част от нея остана на обувките ми. После се опитах да ги измия, отне ми половин час, а успехът бе, меко казано, половинчат.

Като цяло този излет е лек и много приятен. Единственият проблем е липсата на маркировка, но при ясно време ориентирането не е проблем. Цялото нещо отнема към половин ден, напълно е по силите на недотам подготвени туристи, пък и на деца.

В края на март, след дълги колебания, продължили чак до вечерта преди тръгването, се наканих да навестя Софийската планина. Тя е тази, която първо се вижда от полето и оттам изглежда като продълговат хълм. Нищо не е по-далеч от истината. В дълбочина структурата и е богата, сложна и най-вече голяма. Ходенето ми излезе 22 километра при очаквани 20 – явно нещо някъде съм омотал. Този път возилото си остана в къщи, а аз се доверих на столичния градски транспорт, който се оказа на висота, дотолкова, че в Локорско, като ме видя да подтичвам към спирката – след въпросните 22 километра не бих могъл да тичам, дори животът ми да зависеше от това – шофьорът на автобус номер 20 ми махна окуражително, че ще успея.

Да карам поред. Появих се сутринта на спирка “Улица Теменуга” в Курило и – срам – трябваше почти веднага да включа навигацията, защото улицата ми се видя не точно каквато трябва. Минах покрай гробището, пресякох Искъра по въжен мост и тръгнах нагоре. Първо се минава през доста рехавата вилна зона, наречена Пъшинов рът – каквото и да значи това. Бях чел, че в тази част на света се навъртали глутници зловредни кучета. Имах късмет, не попаднах на нито една. Пътят продължи доста време през гора, без да се случи почти нищо. Първото що-годе интересно място бе гористо възвишенийце, наречено Остри връх. Трябва да ми е било скучно – снимал съм го няколко пъти. Не след дълго стигнах смешно езерце над една от най-отдалечените махали на Ромча, а след още малко – пътя с червената маркировка от Реброво. При разклона маркировката я имаше, след това оредя, а после на практика изчезна. Ако искате да навестите тази част на света, добре е да имате навигация – дал съм трак, сравнително добър е. Лирично отклонение – пътищата тук са добри, разчистени, лесни за ходене, но са много разклонени; дори с джипиеса по едно време успях да свърна не накъдето трябва. А и разстоянията си ги бива. Атракцията на деня ме очакваше във формата на извисяващ се горист склон, който отначало ме изпълни с униние – след многото ходене не бях в най-ентусиазираното си настроение. На екранчето на навигацията имаше синьо връхче, но не и име; чак в къщи разбрах, че това е бил връх Шумната могила, също известен като Дебели дел. Пътят обиколи върха от югоизток и чак като се накани да слиза към следващата седловина видях наистина разкошна гледка на изток пред себе си. Това повдигна духа ми достатъчно, за да издрапам няколкото десетки метри до върха. Не съжалих – погледите във всички посоки бяха от сферата на фантастиката, независимо че видимостта не беше най-добрата; дори Витоша, на около трийсетина километра по права линия, едва се различаваше. Мога само да гадая, какво ли ще е да виждаш още няколко пъти по толкова. От Курило дотук ходих цели 4 часа; доста тежък и тромав съм, тъй че добър планинар ще го вземе за два и половина – три часа. Пак е много. Най-прекият път, доколкото знам, е от Бакьово. Върхът напълно си заслужава усилията.

Нататък нещата станаха някак по-лесни, отчасти може би заради неприятен разговор по телефона /оня, дето снима, че и панорами прави/, продължил сякаш половин час. Като свърши, вече бях неусетно стигнал баирчето на запад от Драгоната. Тя – или той, ако речем да привържем местоимението към съществителното – ми се видя обрасла (обрасъл?) с гъста гора, скриваща всяка възможна гледка. Уважителна причина да не се кача. Чак после на сателитната снимка видях, че около котата е разчистена сериозна полянка. На картата имаше чешмичка в долчинка близо до нещо като заслон. Беше пресъхнала безнадеждно, при условие, че допреди две-три седмици там имаше сняг. Лошо. Това май е единственият източник на вода наоколо.

След кратко колебание по кой път да сляза към Локорско, реших да е по пътеката със зелената маркировка, защото по черния път по рида в източна посока  ми се стори, че има твърде много джипове и мотори. По пътеката се спускаха колоездачи, но се чуваха отдалеч; поздравяваха, благодаряха, че им правя път, а с двама дори имаше ентусиазирано тичащи кучета. След сякаш безкрайно слизане стигнах Локорската река – не много голяма, но съвсем чиста и с няколко водопада. Беше пълно с народ – мястото е лесно достъпно и приятно. В селото се втрещих от огромния брой автомобили, заели всяко възможно място за паркиране. Бил съм в Локорско много пъти и никога не го бях виждал като туристическа, макар и еднодневна, атракция. За всичко си има първи път…

Албум Мала планина
Албум Софийска планина

Трак Мала планина
Трак Софийска планина

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Версията на Вашия браузър е прекалено стара.
Моля, актуализирайте го или изтеглете друг браузър от тук.