Малко преди Коледните празници се породи идеята ми за хубав зимен преход през първите неделни дни на новата година. Ако условията останеха същите, това щеше да е страхотна разходка по билото на Стара планина – от Петрохан до връх Ком. Седмица и ден-два преди нашата дата заваля хубав кратък снежец, който положи около педя бяла покривка на билото, колкото да скрие неприятната кал и да улесни придвижването. „Идеално“ – рекох си аз. Бяхме се събрали прилична група от 7 души и всичко изглеждаше почти перфектно, докато не започнаха да се нижат последните дни. С всеки следващ час прогнозата ставаше все по-неприятна и по-неприятна. Синоптиците предвещаваха обилни няколкодневни снеговалежи, подкрепени с полярни студове. Но нали сме чували, че на синоптиците краката са къси, си знаехме, че нашата разходка ще я бъде.
Да, ама този път взеха, че познаха. Първо щяха да бъдат два поредни снежни дни. На следващата сутрин станаха три. Е, поне уикенда щеше да е слънчев! Напук, на следващия ден и слънчицата започнаха да гаснат от монитора и това никак не се отразяваше добре на морала на групата. Едно беше сигурно – трябваше да се премине към някакъв план Б – по-разумен и безопасен. Каквото и да си говорим, зимният опит и екипировката на групата ни далеч не бяха достатъчни да тръгнем по билото в такива условия. Започнахме размишления за нещо доста по-близко и познато, но като видяхме максимални температури от -28 за Черни връх бързо ни се охлади мерака за там. Особено като знам как духа горе. Поогледахме отново картата, докато не се спряхме на Люлин и нейния първенец връх Дупевица, с подход откъм Владая. Супер! Къс и лек, предполагаше успешен завършек, дори при сериозна снежна покривка. Така, но настроенията започнаха да се променят. Първо единият участник се отказа, защото трябваше да идва чак от Варна, а за Дупевица не му се биеше път. След него бяха и първите отказали се заради метеорологичните условия, а накрая и още двама отпаднаха. Та, останахме само аз и Петя.
В крайна сметка се разбрахме да идем и само да изпробваме условията на близко и познато място, понеже нямахме опит в при подобни температури, както и снегоходки. Прогнозата показваше около -20 градуса със силен вятър и преценихме, че няма нужда от излишни рискове, а само двама души в тежка зимна обстановка са крайно недостатъчна група. Затова се оглеждахме за гористи местности, по възможност на завет. Първоначалната идея беше да отскочим до Боянското езеро, което е на половин час от софийския квартал Бояна, но след като усетихме привличането на снежната планина, решихме да удължим разходката до Боянския водопад.
Понеже съм си студенолюбив, прецених, че е най-добре да тръгна по-леко облечен и да напълня раницата с допълнителни слоеве дрехи, което се оказа добра стратегия в началото. Беше си доста хладно, но движението не позволяваше на студа да проникне дълбоко или поне не го усещах. Имахме голям късмет, че нито заваля сняг, нито облаците бяха много намръщени, а съседния хребет пречеше на вятъра да ни пронизва. Закрачихме уверено нагоре по нечии стъпки и донякъде се зарадвахме, че няма да сме първи в дълбокия сняг, макар че аз тайничко се надявах да ми се падне неотъпкана пътека, по която да правя пъртината. Ще кажеш, че мислите ми бяха чути, защото на разклона за Боянското езеро следите продължаваха към него, а нашата пътека вдясно беше дълбоко под снега. Оттук нагоре дълбочината, на която потъвахме, беше средно почти до колене. А някои навявания стигаха и над кръста.
Добре че минусовите температури не позволяваха на снега да натежи. Който е газил в мокър сняг знае каква благословия е сухият мек снежец. Така и ние напредвахме сравнително добре, а бодростта ни се дължеше донякъде и на безоблачното време. Тук-таме се виждаха някакви следи, които издаваха, че преди дни оттук е минавал някой. Тъкмо си мислихме, че няма да усетим тези -20 градуса както си трябва, когато студът нахлу иззад тила ни. Докато крачехме уверено нагоре, се появи един лек полъх, който обаче удряше сякаш сме в окото на бурята. По едно време се усетих, че не усещам бедрата си. Помислих „бяхме спрели за малко, ще се загреят скоро“. Но 15-ина минути по-късно беше първата спешна спирка за добавяне на един слой. Трябваше да изринем дупка, за да имам възможността да стигна до обувките си. След едва двуминутна процедура по сваляне на гети и обувки, обуване на панталон и обуване на гети и обувки, направо останах без ръце. За да започна да усещам бедрата си, спрях да усещам пръстите си. Едва успях да сложа ръкавиците и добре че бяха доста дебели, та започнаха да се размразяват преди да се сетя, че имаме уормъри в раниците.
Копитото също беше побеляло
Започнахме да забавяме движението и унинието започна да надделява. Бяхме изминали повече от 2/3 от пътя, когато в очите на Петя започна да се вижда умората. Започнах да бия пъртината по-дълбоко, в опита си да помагам, защото волята й крещеше по-силно от тялото и не искаше да се отказваме. Да ринеш този сняг се оказа доста по-трудно, отколкото само да стъпваш в него и дори не бяхме стигнали още до водопада, когато силите започнаха да напускат и мен. А ни чакаше слизане! Е, поне бялата красота беше навсякъде и черпих сили от гледката.
В крайна сметка достигнахме до заветната цел, където група алпинисти практикуваха уменията си по огромния леден блок, в който се беше превърнал Боянския водопад. Порадвахме се за кратко на красивите форми, които беше образувала зимата, защото ни чакаше път надолу, а вече минаваше три и петнайсет. Забравих да спомена, че заради първоначалната идея да стигнем само до Боянското езеро не си дадохме много зор с тръгването и стартирахме в 11:45. Затова вече окъснявахме, а ни наплашиха, че слизането е поне два часа и половина. Бях малко скептичен, защото снежното слизане е сравнително по-леко, но момчетата бяха много уверени, а и все пак бяха професионални алпинисти. Идеята да не замръкнем ни облада и без да се бавим тръгнахме по обратния път. Гладът започна да се засилва, но студът беше по-силен. Първоначално слизането е всъщност леко изкачване и през това време в главата ми бяха само тези два часа и половина. После глад. После студ. После глад. После отново два часа и половина и така въртележката се повтаряше наново всеки път. А краката вече тежаха.
Но край! Всичко това продължи до старта на същинското слизане. Защото то наистина се оказа песен. Дори не съм сигурен дали не се случваше по-бързо, отколкото при летни условия. Сега усетих огромната разлика от психическата нагласа. Изведнъж и двамата с Петя преливахме от сили и температурата сякаш се качи с 10 градуса. Аз карах здраво напред, а тя сякаш щеше да даде мигач да изпреварва. Нищо общо със ситуацията преди половин час.
Ако гладът не беше толкова голям, изобщо може би нямаше да се спрем. Силите се удвоиха след пакетче ядки, което излапах така, че после сметнах за необходимо да се извиня за обноските си. Изразът „гладен като вълк“ започна да добива същинското си значение в съзнанието ми. Аз, не ял има-няма 7 часа, повървял някакви си 4-5 км, се чувствах озверял, а си представям животинките, които не могат да открият парче месо с дни в лютите зими. А меката топла водица от термоса се оказа много стабилно твърдо гориво. Веднага загря основните двигателни механизми в гръдния кош и запалихме мотора надолу.
Но накрая всичко завърши както започна – с ентусиазъм и усмивки. За около час и петнайсет-двайсет успяхме да слезем, та се зачудих какво сме правили толкова три часа и половина нагоре. Единствено замръзналите ми клепачи издаваха, че съм скитал около 5 часа на -20 градуса. И леко изгорелите ми от студа хълбоци, докато се усетя, че поларът ми е бил набран нагоре дълго-дълго време, докато не започна да наболява. Все пак всичко свърши добре, +1 бонус точка на зимен опит и едно наум занапред.
Замръзналите ми вежди